Ханибал - врагът на Рим

— Изглежда, че пътят ни свършва тук. Няма да имаме възможност да отмъстим за Ханон. Но все пак можем да умрем добре. Като мъже! — Той се обърна към ескорта и повтори думите си. Остана доволен, когато всичките като един сложиха ръце върху оръжията си.

— Когато заповядаш — каза командирът им.

— Чакайте — намеси се Сафон. — Хрумна ми нещо. — И без да иска одобрението на Малх, изтегли меча си и застана пред гиганта, който им се беше изсмял, когато бяха дошли. Воинът му се ухили гадно. — Този изрод може ли наистина да се бие? — попита Сафон на горе-долу сносен иберийски.

Главатарят на авсетаните не можеше да повярва на ушите си. Сафон едва достигаше до раменете на воина му.

— Това е най-големият ми син. Никога не е бил побеждаван в двубой.

— Какво прави той? — прошепна Бостар на Малх.

Този път Малх изглеждаше разтревожен.

— Не знам, но се надявам боговете да го погледнат с усмивка.

Сафон повиши глас.

— Ако го победя, ще се извиниш, ще приемеш даровете на Ханибал и ще ни оставиш да си тръгнем невредими. А когато войската ни пристигне, ще ни пуснеш да минем.

Главатарят се изсмя. Останалите наоколо също.

— Разбира се. Но ако се провалиш, той ще ти вземе главата, както и главите на спътниците ти като трофеи.

— Не бих и очаквал друго — презрително отвърна Сафон.

Главатарят сви безразлично рамене. По негова заповед воините оформиха голям кръг. Малх пое инициативата и нареди на войниците си да разбутат тълпата и да оформят проход, така че те също да са част от импровизираната арена. Двамата с Бостар застанаха отпред. Мнозина от авсетаните не харесаха това и започнаха да бутат и блъскат картагенските войници, но накрая гневният вик на главатаря им ги спря. Заобиколен от телохранителите си, той застана точно срещу Малх.

Стиснал здраво меча си, Сафон тръгна през тесния проход между подигравателно ухилените враждебни лица. Вървящият няколко крачки зад него гигант беше посрещнат с буйни овации. Когато двамата се озоваха в средата на кръга, авсетаните го затвориха. Двамата се изправиха на десетина крачки един от друг. Сафон беше въоръжен с меч и кинжал. С презрително снизхождение противникът му беше оставил щита и копието си и бе взел дълъг прав двуостър меч. Въпреки това силите изглеждаха неравни.

Възмущението на Бостар се надигна. Сафон беше умел с меча, но никога не се беше озовавал в подобно положение. Ако се съдеше по стиснатите зъби и замръзналото лице на Малх, той явно си мислеше същото. Каквото и да беше мнението му за Сафон напоследък, Бостар не искаше да гледа как брат му умира от ръцете на този гигант. Затвори очи и се замоли на бога на войната Баал Сафон да помогне на брат му. Да помогне на всички.

Сафон разкърши рамене и се запита какъв е най-добрият му ход. Защо изобщо беше хвърлил такова глупаво предизвикателство? Обяснението беше просто. Откакто Бостар беше спасил живота на Ханибал, завистта на Сафон беше достигнала нови висоти. Помежду им открай време имаше остро съперничество, но това беше прекалено. През месеците след падането на Сагунт Сафон се преструваше, че е приел желанието на Бостар да загърбят различията си, но завистта продължаваше да го гризе като тумор. Може би сега беше моментът да възвърне донякъде наранената си гордост. Погледна издутите мускули на противника си и се опита да не се отчайва. Какви шансове за успех имаше? Само един, осъзна той. Бързината.