Другият [bg]

— Да. Стигнахме до най-странното, най-необяснимото, ако щеш. — Юн премести стола си до Ралф. Сега на екрана беше снимка в едър план на джинсите, чорапите, боксерките и маратонките, струпани на купчина до пластмасов маркер за улики с номер 1. — Виждаш ли петната?

— Да. Каква е тази гадост?

— Не знам — отвърна Сабло. — И криминолозите не знаят, обаче единият каза, че прилича на сперма, и аз го подкрепям. На снимката не се вижда много добре, но…

— Семенна течност? Поднасяш ли ме?

Сервитьорката се върна с кана кафе, Ралф обърна айпада с екрана надолу.

— Някой от вас иска ли още?

И двамата поискаха да им долее в чашите и щом отново останаха насаме, Ралф обърна айпода и плъзна пръсти върху екрана, за да увеличи изображението:

— Юн, виждам това… нещо на чатала на джинсите, надолу по крачолите чак до подгъва…

— Също и върху боксерките и чорапите — прекъсна го Сабло. — Да не говорим за маратонките — вътре в тях и отгоре им, — където веществото е така засъхнало, че прилича на глазура върху керамично изделие. И е толкова много, че сигурно може да запълни кух стик за голф.

Ралф не се засмя, само промърмори:

— Не може да е семенна течност. Дори порнозвездата Джон Холмс в разцвета си…

— Знам. А и спермата не причинява ето това.

Юн прокара пръст по екрана. На следващата снимка беше фотографиран подът на обора. Друг маркер за улики — номер 2 — стоеше до купчинка слама. Поне Ралф си помисли, че е слама. Номер 3 беше върху бала сено вляво, която се беше послегнала, сякаш беше тук от много дълго време. Почти цялата беше боядисана в черно, до нея също имаше голямо черно петно, като че ли някаква разяждаща слуз се беше стекла на пода.

— Същото ли е? — попита. — Сигурен ли си?

— Деветдесет процента — отвърна Юн. — В сеновала има още. Ако е сперма, то ще да е била полюция, достойна за „Рекордите на Гинес“.

— Невъзможно е — промърмори Ралф. — Нещо друго е. Първо, няма начин семенната течност да боядиса в черно сеното. Абсурд!

— И аз съм на същото мнение, ама какво ми разбира главата — та нали съм само момче от бедно мексиканско семейство.

— Надявам се, че криминолозите ще анализират… веществото.

Юн кимна:

— В момента се занимават с това.

— И ти ще ме информираш за резултата.

— Естествено. Сега разбираш какво имах предвид, като казах, че тази история става все по-странна.

— Джийни я нарече необяснима. — Ралф се прокашля. — Всъщност използва думата свръхестествена.

— Моята Габриела предположи същото. Може би е женска интуиция. Или пък мексиканска.

Ралф повдигна вежди.

— Си, сеньор! — Сабло се засмя. — Майката на жена ми починала млада и Габи израснала със своята абуела — с баба си, която ѝ напълнила главата с предания и легенди. Та като ѝ разказах за видяното в обора, тя се сети за мексиканския вампир. Някакъв човек умирал от туберкулоза и един стар, мъдър отшелник, живеещ в пустинята, му казал, че ще се излекува, ако изпива кръвта на дечица и маже с мазнина от тях гърдите и гениталиите си. Болният го послушал и станал безсмъртен. Предполага се, че отвлича само непослушни деца и ги пуска в голямата си черна торба, затова някои го наричат Торбалан. Габи ми разказа как като малка, може би на седем, изпаднала в истерия от лекаря, дошъл при брат ѝ, който бил болен от скарлатина.