Другият [bg]

Взе голямото си електрическо фенерче и слезе от колата най-вече за да се разтъпче, иначе нямаше работа тук. Бяха го пратили за зелен хайвер. Духаше силен вятър — горещ полъх, който, пламнеха ли храсталаците, щеше да разпали огъня. Около ръждясалата водна помпа се издигаха няколко тополи. Листата им танцуваха и шумоляха, сенките им стремглаво препускаха по земята под лунната светлина.

Вратата на обора, където са били намерени дрехите, беше запечатана с жълта лента. Разбира се, „находките“ бяха прибрани в специални пликове и вече пътуваха към Кап Сити, но все пак беше страшничко човек да си представи, че Мейтланд е бил тук, след като е убил момченцето.

„В известен смисъл — помисли си Джак — аз следвам стъпките му. Покрай пристана за лодки, където е свалил окървавените си дрехи и се е преоблякъл, после до «Само за джентълмени». От стриптийз-бара е отишъл с такси в Дъброу, но след това сигурно се е върнал… тук.“

Отворената врата на обора беше като зейнала уста. Джак Хоскинс не искаше да се приближава до нея… не и в този пущинак, не и когато е сам. Мейтланд беше мъртъв, призраците бяха измишльотини за леваци, въпреки това не му се искаше да се приближи до вратата. Застави се да го стори — бавно, стъпка по стъпка, за да освети с фенерчето си обора.

Някакъв човек стоеше в дъното на помещението.

Джак тихичко изписка, посегна да извади пистолета си и се сети, че не го носи. Глокът беше в малкия сейф в пикапа. Той изпусна фенерчето. Наведе се да го вдигне и му се зави свят — не се беше напил от водката, обаче бе замаян и краката не го държаха.

Отново освети с фенерчето обора и се засмя. Не беше видял човек, а вехт хамут, почти пречупен надве.

„Изчезвам оттук! Може пак да се отбия в «Джентълмените» за още едно питие, после си отивам вкъщи и право в лег…“

Зад него стоеше някой и този път той не си въобразяваше. Виждаше сянката — издължена и тънка. И… дишане ли чуваше?

„След миг ще ме сграбчи. Трябва да се просна на земята и да се претърколя.“

Само че не можеше. Беше се вцепенил. Защо не се беше върнал, като видя, че на местопроизшествието няма никого? Защо не беше извадил от сейфа пистолета си? Защо изобщо беше слязъл от пикапа? Изведнъж осъзна, че ще умре в края на един черен път в община Канинг.

В този момент усети докосването. Ръка, гореща като термофор с вряла вода, се допря до врата му. Той опита да изкрещи и не можа. Гърдите му не се повдигнаха, сякаш бяха заключени като глока. Всеки миг другата ръка щеше да го сграбчи за гърлото и да започне да го души. Ръката се отдръпна… но не и пръстите. Движеха се напред-назад — съвсем лекичко, само върховете им — и оставяха по кожата му горещи следи.