Раково отделение

Смеейки се беззвучно, Хангард поклати глава. Цялата тази история на умиращия с балета, разбира се, й хареса.

— Какво да правя? В консерваторията имаше концерт на аспирантка по фортепиано. Но беше далеч от гарата и дори ъгълче на пейка нямаше да намеря свободно. А дъждът вали ли вали! Имах само един изход: да се предам в ръцете ви. Пристигам — «Места няма, ще се наложи да почакате няколко дни». А болните говорят, че и по цялата седмица може да чакаш. Къде? Какво ми оставаше? Без лагерна закалка ще пропаднеш. А на всичко отгоре вие отнасяте спасителната ми бележка… Как трябваше при това положение да разговарям с вас?

И на двамата им бе смешно, но сега бе лесно да си спомнят.

Той й разказваше всичко това, но мислеше за съвсем друго: ако е завършила мединститута през 46-а, сега е не по-възрастна от тридесет и една, значи почти негова връстничка. Защо тогава Вера Корнилиевна му изглежда по-млада от двадесет и три годишната Зоя? Не толкова физически, колкото по маниерите си — по кротостта и срамежливостта. В такива случаи човек може да предположи, че тя… Внимателният поглед успява да различи такива жени и по съвсем незначителните начини на поведение. Но Хангард е омъжена. Тогава защо?

А тя го гледаше и се учудваше защо в началото той й се стори толкова недоброжелателен и груб. Наистина тъмните му очи плашат, а и чертите на лицето му са остри, но той умее да гледа и говори приятелски и весело както сега. Вярно, всеки момент може да се появи и другият му маниер на държане и човек не знае какъв точно ще изглежда.

— За балерините и валенките всичко разбрах — усмихна се отново тя, — но за ботушите? Знаете, че вашите ботуши са в пълен разрез с правилата на режима.

Вера Корнилиевна се намръщи.

— Отново вездесъщият режим! — Белегът на Костоглотов почервеня. — Но разходка се полага дори в затворите. Аз не мога без нея, без тази разходка няма да оздравея. Нали не искате да ме лишите от чист въздух?

Да, Хангард бе видяла как дълго се разхожда по страничните, безлюдни алеи на медицинското градче: бе измолил от завеждащата склада женски халат, който не се полагаше на мъжете, защото бяха малко; Стягаше халата с войнишкия си колан, но полите му въпреки това се развяваха. С ботуши, без шапка, със стърчащи на всички страни кичури непокорна коса той се разхождаше с големи твърди крачки, забил поглед в камъчетата, а стигайки до набелязаната граница, се обръщаше. Ръцете му винаги бяха отзад на гърба. И винаги бе сам.

— Скоро се очаква Низамутдин Бахрамович да направи проверка. Знаете ли какво ще стане, ако види вашите ботуши? За мен ще последва предупреждение.

Тя отново не изискваше, а молеше, дори сякаш му се оплакваше. Самата Вера Корнилиевна се учудваше на тона си, който дори не бе знак за равенство, а по-скоро за подчинение; но това бе установено от само себе си в отношенията им, макар никога дотогава да не бе съществувало подобно нещо между нея и останалите болни.