Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Къде е колата ми? — попитах аз, обръщайки се към двамата.
— Къде е колата, Хенаро? — попита дон Хуан също свършено сериозен.
Дон Хенаро започна да преобръща малките камъчета и да гледа под тях. Обходи трескаво цялата равна местност, където бях паркирал колата. Не остави ни едно камъче, без да го обърне. От време на време ми се преструваше, че се ядосва, и захвърляше камъчето в храсталаците.
Дон Хуан, изглежда, се радваше извънмерно на сцената. Той се кискаше и кикотеше и почти бе забравил присъствието ми.
Тъкмо дон Хенаро бе запокитил едно камъче в изблик на престорен протест, когато се озова пред възголям камък, единственият голям и тежък камък там, където бях паркирал. Опита да го обърне, но той беше прекалено тежък и доста дълбоко вкопан в земята. Замъчи се и запъшка, докато целият се изпоти. После седна върху камъка и извика дон Хуан да му помогне.
Дон Хуан се обърна към мен с грейнала усмивка и каза:
— Ела да помогнем на Хенаро.
— Какво прави той? — попитах аз.
— Търси ти колата — каза дон Хуан спокойно и точно.
— За бога! Как може да я намери под камъчетата? — запротестирах аз.
— За бога, защо не? — сопна се дон Хенаро и двамата прихнаха да се смеят.
Не можахме да помръднем камъка. Дон Хуан предложи да отидем до къщата и да потърсим дебело дърво, което да използваме като лост.
По пътя към къщата им казах, че постъпките им са абсурдни и че всичко, което правят с мен, е ненужно. Дон Хенаро ме изгледа.
— Хенаро е много старателен — каза дон Хуан със сериозно лице. — Той е толкова старателен и усърден, колкото си и ти. Сам казваш, че никога не оставяш камъче необърнато. Той върши същото.
Дон Хенаро ме потупа по рамото и каза, че дон Хуан има пълно право и че всъщност той иска да бъде като мен. Той ме погледна с налудничав блясък в очите и разшири ноздри.
Дон Хуан плесна с ръце и удари шапка в земята.
След дълго търсене около къщата за дебел прът дон Хенаро намери дълъг и доста дебел кол, част от някаква подпора на къщата. Нарами го и се запътихме обратно към мястото, където преди бе паркирана колата ми.
Докато се изкачвахме по високия хълм и приближавахме завоя на пътеката, откъдето можех да видя равното място за паркиране, аз внезапно прозрях. Хрумна ми, че ще намеря колата си, преди те да я видят, но когато погледнах надолу, в подножието на хълма нямаше кола.
Дон Хуан и дон Хенаро като че разбраха какво ми е дошло на ум и се затичаха след мен, смеейки се гръмогласно.
Щом стигнахме в подножието на хълма, те се заеха незабавно за работа. Няколко секунди ги наблюдавах. Действията им бяха необясними. Не се преструваха, че работят; те наистина бяха погълнати от задачата да обърнат големия камък, за да видят дали колата ми не е отдолу. Това ми дойде вече прекалено много и аз се присъединих към тях. Те пъшкаха и крещяха, а дон Хенаро виеше като койот. Бяха плувнали в пот. Забелязах колко страшно здрави са телата им, особено на дон Хуан. До тях аз бях един хилав младеж.
Много скоро и аз започнах обилно да се потя. Накрая успяхме да обърнем големя камък и дон Хенаро заразглежда калта под него с влудяващо търпение и старание.