Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— За какъв танц говориш? — запитах аз.
Той каза, че „заешкото потропване“, на което ме е научил, представлява първите стъпки от танца, който воинът усвоява и усъвършенства през целия си живот, а накрая изпълнява в последния миг на тази земя.
Неизвестно защо на секундата изтрезнях и в главата ми нахлуха рой мисли. От една страна, беше ясно, че онова, което бе станало между мен и Каталина, когаго я бях срещнал за първи път, беше действително. Каталина беше реална и аз не можех да отрека възможността, че тя наистина ме преследва. От друга страна, не можех да разбера как ме преследва и това предизвика у мен лекото подозрение, че дон Хуан ми играе някакъв номер и че сам произвежда загадъчните истории, на които станах свидетел.
Изведнъж дон Хуан погледна небето и ми каза, че имаме още време да отидем и да проверим вещицата. Той ме увери, че за нас опасността е съвсем малка, защото ние ще минем с колата покрай къщата й.
— Трябва да се увериш, че е била тя — каза дон Хуан. — Тогава у теб няма да има никакви съмнения в една или друга посока.
Ръцете ми започнаха обилно да се потят и се наложи да ги попивам непрекъснато с една кърпа. Качихме се на колата и дон Хуан ме насочи към главното шосе, а сетне по широк коларски път. Карах по средата; тежки камиони и трактори бяха издълбали дълбоки коловози, а колата ми бе прекалено ниска, за да се движи по едната или другата страна на пътя. Карахме бавно сред гъст облак прах. Грубият чакъл, използван за изравняване на пътя, в дъждовно време се покриваше с кал и сега буци засъхнала пръст се удряха по металното дъно на колата и думкаха невъобразимо.
Когато приближихме малък мост, дон Хуан ми каза да намаля. Там седяха четирима индианци и ни махнаха с ръце. Не бях сигурен дали ги познавам или не. Прекосихме моста и пътят направи лек завой.
— Ето дома на жената — пошепна дон Хуан и ми посочи с очи бялата къща, заобиколена от висока бамбукова ограда.
Каза ми да направя обратен завой, да спра по средата на пътя и да изчакам да видя дали жената е станала толкова подозрителна, че да подаде лицето си.
Постояхме там десетина минути. На мен ми се стори безкрайно. Дон Хуан не каза нито дума. Седеше неподвижен и гледаше къщата.
— Ето я — каза той и тялото му изведнъж подскочи.
— Съгледах тъмния, изпълнен сякаш със знамения силует на жена, застанала в къщата и загледана през отворената врата. Стаята беше тъмна и това само подсилваше чернотата на женския силует.
След няколко минути жената пристъпи напред и излезе от тъмнината на стаята, застана на вратата и ни загледа. За момент и ние я загледахме, а след това дон Хуан ми каза да тръгвам. Бях онемял. Можех да се закълна, че това е жената, която бях видял да подскача край пътя в тъмното.
След половин час, когато се върнахме на павираното шосе, дон Хуан заговори.
— Какво ще кажеш? — попита той. — Разпозна ли я сега?
Дълго време се колебах, преди да отговоря. Страхувах се от последствията на категоричното „да“. Внимателно премислих отговора си и казах, че според мен е било твърде тъмно, за да бъда съвсем сигурен.
Той се разсмя и нежно ме потупа по главата.
— Тя беше, нали? — попита той.
Не ми даде време да отговоря. Сложи пръст на устата си — да ми даде знак да мълча, и пошепна на ухото ми, че е безсмислено да казвам каквото и да било и че за да оцелея от атаките на Каталина, трябва да приложа всичко, на което ме е научил.
ВТОРА ЧАСТ
ПЪТУВАНЕ КЪМ ИКСТЛАН
18
МАГЬОСНИКЪТ И НЕГОВИЯТ ПРЪСТЕН НА СИЛАТА
През май 1971 година направих последното си посещение от моето чиракуване при дон Хуан. Този път отидох да го видя със същото настроение, с каквото бях ходил през десетте години на нашето познанство; ще рече, отново потърсих удоволствието от неговата компания.
При него беше приятелят му дон Хенаро, магьосник от индианското племе мацатеки. При миналото си посещение, преди шест месеца, бях видял и двамата. Тъкмо си мислех дали да ги попитам заедно ли са били през цялото това време, когато дон Хенаро обясни, че така обича северната пустиня, че се е върнал навреме, за да ме види. Двамата се разсмяха, сякаш знаеха някаква тайна.
— Върнах се точно за тебе — каза дон Хенаро.
— Вярно е — обади се като ехо дон Хуан.
Напомних на дон Хенаро, че последния път, когато бях при тях, опитите да ми помогне да „да спра света“ се оказаха катастрофални за мен. Това беше най-приятелският начин да му подскажа, че се страхувам от него. Той се разсмя необуздано, тресейки тяло и ритайки с крака като някое дете. Дон Хуан избягваше да ме гледа и също се разсмя.