Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Нали няма да правиш опити да ми помагаш вече, дон Хенаро? — попитах аз.
Въпросът ми ги хвърли в нови спазми от смях. Дон Хенаро се изтърколи на земята, после легна по корем и заплува по пода. Когато го видях да прави това, разбрах, че съм загубен. В този момент тялото ми някак осъзна, че съм стигнал края. Не знаех какъв ще бъде. Личната ми наклонност да драматизирам нещата и досегашният ми опит с дон Хенаро ме караше да вярвам, че това може да е краят на моя живот.
През това мое последно посещение при тях дон Хенаро се бе опитал да ме блъсне до ръба на „спирането на света“. Усилията му бяха тъй чудати и директни, че се наложи сам дон Хуан да ми каже да си тръгвам. Демонстрациите на „сила“ на дон Хенаро бяха тъй невероятни и объркващи, че ме бяха принудили да направя пълна преценка на самия себе си. Върнах се у дома, прегледах бележките, които бях правил в началото на моето чиракуване и у мен, неизвестно как, се зароди някакво ново чувство, макар да не го бях осъзнал напълно до мига, в който видях как дон Хенаро плува по пода.
Плуването по пода, което съвпадаше с някои други чудновати и смайващи постъпки, които той бе правил пред очите ми, започна, докато той лежеше по корем. Отначало той се разсмя тъй силно, че тялото му се разтресе като в някаква конвулсия, после зарита, а накрая движението на краката му се съчета със загребващото движение на ръцете му и дон Хенаро започна да се плъзга по земята, сякаш лежеше на дъска, под която са прикрепени съчмени лагери. Промени посоката няколко пъти и обиколи цялата площ пред къщата на дон Хуан маневрирайки между мен и дон Хуан.
Дон Хенаро и преди се бе правил на клоун пред мен и винаги когато го бе правил, дон Хуан заявяваше, че съм стигнал до ръба на „виждането“. Неспособността ми да „видя“ се дължеше на моето упорство да обяснявам всяка от постъпките на дон Хенаро от гледна точка на разума. Този път бях нащрек и когато той започна да плува, не се опитах нито да си обясня, нито да разбера това явление. Просто го наблюдавах. И все пак не можех да се отърва от усещането, че съм онемял. Той действително се плъзгаше по корем и гърди. Докато го наблюдавах, очите ми започнаха да се кръстосват. Усетих пристъп на осъзнаване. Бях убеден, че ако не си обясня какво става, ще „видя“ и тази мисъл ме изпълни с невъобразимо безпокойство. Напрегнатото ми очакване беше тъй пълно, че аз сякаш се върнах в предишната точка, още веднъж заключен в някакво рационално усилие.
Дон Хуан навряно ме беше наблюдавал. Изведнъж той ме потупа; автоматически извърнах лице към него и за момент откъснах поглед от дон Хенаро. Когато отново го погледнах, той стоеше до мен с леко наклонена глава и брадичката му почти докосваше дясното ми рамо. Стреснах се със закъснение. Погледнах го за секунда, а сетне отскочих назад.
Неговият израз на престорено учудване беше толкова комичен, че аз истерично се разсмях. Не можех да не усетя обаче, че смехът ми е необичаен. Тялото ми се тресеше от нервни спазми, които идваха от средата на стомаха. Дон Хенаро сложи ръка на стомаха ми и подобните на конвулсии тръпки секнаха.
— Този малък Карлос винаги преувеличава нещата! — извика той също като някое капризно човече.
После добави, имитирайки гласа на дон Хуан и неговата превзетост:
— Не знаеш ли, че един воин никога не се смее така?
Карикатурата на дон Хуан бе тъй съвършена, че аз се разсмях още по-силно.
Тогава двамата си тръгнаха и повече от два часа ги нямаше, почти до обяд.
Когато се върнаха, седнаха пред къщата на дон Хуан. Не казаха нито дума. Изглеждаха сънливи, уморени, почти занесени. Дълго време останаха неподвижни макар да изглеждаше, че са се настанили най-удобно. Устата на дон Хуан бе леко отворена, сякаш той наистина спеше, но ръцете му бяха скръстени в скута и палците му ритмично се движеха.
Чудех се какво да правя и известно време не можех да си намеря място, но след това започнах да усещам някаква умиротворяваща кротост. Трябва да съм заспал. Разбуди ме кикотът на дон Хуан. Отворих очи. Двамата се взираха в мен.
— Ако не говориш, заспиваш — каза дон Хуан и се разсмя.
— Май че е така — казах аз.
Дон Хенаро легна по гръб и зарита с крака във въздуха. За момент помислих, че отново е започнал с обезпокоителните си маймунджулъци, но той тутакси се върна в седнало положение с кръстосани крака.
— Има нещо, което сигурно досега вече си разбрал — каза дон Хуан. — Наричам го кубически сантиметър на късмета. Всички ние, независимо дали сме воини или не, имаме кубически сантиметър на късмета, който от време на врече изскача пред очите ни. Разликата между един обикновен човек и един воин се състои в следното: воинът съзнава това и една от задачите му е да бъде нащрек, съзнателно да очаква, та когато неговият кубически сантиметър изскочи, да има необходимата бързина и сръчност да го улови.