Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Той стисна отново ръката ми. Направи го енергично и приятелски; сякаш ме уверяваше, че е загрижен за мен и ме обича, и в същото време усещах непреклонната му цел.
— Това е моят жест спрямо теб — каза той, задържайки за миг ръка върху моята. — Сега ти трябва да отидеш сам в тези приятелски планини. — И посочи с брадичка далечната планинска верига на югоизток.
Каза, че трябва да остана там, докато тялото ми повели да си тръгна, и едва тогава да се завърна в неговата къща. Съобщи ми, че не иска да му казвам нищо, нито да чакам още, и леко ме побутна към колата.
— Какво трябва да направя там? — попитах аз.
Той не отговори, а ме погледна, като заклати глава.
— Престани! — каза той накрая. После посочи с пръст на югоизток.
— Върви там! — отсече той.
Поех на юг, после на изток, по пътищата, по които винаги бяхме се движили с дон Хуан. Паркирах колата край мястото, където свършваше черният път, а след това тръгнах по една позната пътека, докато стигнах високото плато. Нямах представа какво да правя там. Започнах да обикалям, търсейки място за почивка. Изведнъж съгледах малко пространство, вляво от мен. Изглежда, химическият състав на почвата на това място беше друг и все пак, когато съсредоточих поглед върху него, не видях нищо, което да определя тази разлика. Застанах на няколко крачки разстояние и се опитах да „почувствам“, както дон Хуан винаги ми бе препоръчвал да правя.
Стоях неподвижен може би час. Мислите ми започнаха постепенно да намаляват, докато накрая престанах да говоря на себе си. После усетих някакво раздразнение. Това усещане, изглежда, се ограничаваше в стомаха ми и се заостряше, щом извърнех лице към въпросното място. Бях отвратен от него и се принудих да се отдалеча. Заоглеждах околността с кръстосани очи и след като походих малко, стигнах до една голяма плоска скала. Спрях пред нея. На тази скала нямаше нищо особено, което да ме привлече. Не открих по нея и някакъв специфичен цвят, нито блясък, и все пак тя ми хареса. Тялото ми се чувстваше добре. Изпитах някакво физическо успокоение и приседнах.
Цял ден се разхождах из това високо плато и околните възвишения, без да зная какво да правя или да очаквам. По здрач се върнах на равната скала. Знаех, че ако прекарам нощта там, нищо няма да ми се случи.
На следващия ден си позволих да продължа на изток към високите планини. Късно следобед пристигнах до друго, още по-високо плато. Струваше ми се че и преди съм го виждал. Огледах се, за да се ориентирам, но не можах да разпозная нито един от заобикалящите ме върхове. След като най-грижливо избрах подходящо място, седнах да почина на края на оголена скалиста местност. Почувствах топлота и покой. Опитах се да отсипя малко храна от кратуната, но тя беше празна. Пийнах вода. Беше топла и застояла. Реших, че нищо не ми остава, освен да се върна в къщата на дон Хуан, и се замислих дали веднага да не си тръгна обратно. Легнах по корем и отпуснах глава върху ръката си. Не ми беше удобно и няколко пъти променях положението си, докато накрая се озовах с лице на запад. Слънцето се бе спуснало вече ниско. Очите ми бяха уморени. Сведох ги към земята и съгледах голям черен бръмбар. Излизаше иззад малко камъче и буташе топче тор, два пъти по-голямо от него. Дълго време наблюдавах движенията му. Насекомото, изглежда, не обръщаше внимание на моето присъствие и продължаваше да бута своя товар по камъните, корените, вдлъбнатините и издатините на земята. Доколкото разбирах, бръмбарът не съзнаваше, че съм там. Хрумна ми, че не мога да знам дали насекомото съзнава моето присъствие; тази мисъл предизвика серия от размисли за естеството на света на това насекомо по отношение на моя. Бръмбарът и аз живеехме в един и същи свят, а както се виждаше, този свят не беше един и същ за нас двамата. Задълбочих се да го наблюдавам, удивен от гигантската сила, която му беше нужна, за да носи товара си по камъни и пукнатини.
Дълго време гледах насекомото, а след това осъзнах колко тихо е около мен. Само вятърът свиреше между клоните и листака на чапарала. Вдигнах поглед, обърнах се на лявата си страна някак рязко и неволно и с крайчеца на окото си зърнах неясна сянка или проблясък върху един камък, на няколко крачки от мен. Отначало не обърнах внимание, но сетне ми хрумна, че проблясването беше от лявата ми страна. Обърнах се отново внезапно и успях съвсем ясно да забележа сянка върху камъка.
Обзет бях от загадъчното усещане, че сянката мигновено се спусна надолу към земята и почвата я погълна, както попивателната хартия попива мастилена капка. Студена тръпка пролази по гърба ми. Мина ми през ума, че смъртта наблюдава и мен, и бръмбара.