Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Потърсих насекомото отново, но не можах да го намеря. Помислих, че навярно вече е пристигнало на предназначението си и е пуснало своя товар в някоя дупчица в земята. Положих лице върху гладкия камък.
Бръмбарът се появи от една дълбока дупка и спря на няколко сантиметра от лицето ми. Той сякаш ме гледаше и за момент усетих как осъзнава присъствието ми, навярно както аз осъзнавах присъствието на своята смърт. Потреперах. В края на краищата бръмбарът и аз не бяхме толкова различни. Смъртта като сянка ни измерваше и двамата иззад камъка. Бях необикновено развълнуван. Бръмбарът и аз се намирахме при еднакви условия. Никой от нас не беше по-добре. Нашата смърт ни правеше равни.
Вълнението и радостта ми бяха тъй безмерни, че се разридах. Дон Хуан беше прав. Той винаги беше прав. Аз живеех в много загадъчен свят и като всички останали бях много загадъчно същество; въпреки това с нищо не превъзхождах един бръмбар. Избърсах очи и докато ги търках с опакото на ръката си, видях човек, или нещо, което имаше форма на човек. Беше вдясно от мен на около петдесет крачки. Седнах и напрегнах поглед. Слънцето почти докосваше хоризонта и жълтеникавото му сияние ми пречеше да виждам добре. В този момент дочух особен рев. Приличаше на далечен реактивен самолет. Когато съсредоточих вниманието си на него, ревът нарасна, докато се превърна в продължително остро метално бръмчене, после омекна и накрая зазвуча чародейно и мелодично. Мелодията приличаше на вибрациите на електрически ток. Образът, който изплува в ума ми, беше на две електрически сфери, които се доближават една до друга, или два правоъгълни блока наелектризиран метал, които се трият един в друг и после се блъсват, за да спрат когато съвсем се изравнят. Отново се напрегнах да видя дали мога да различа някакъв човек, който като че се криеше от мен, но успях да открия само тъмни очертания по храстите. Вдигнах ръце, за да засенча очите си. В този момент слънчевото сияние се промени и тогава разбрах, че онова, което виждах, беше само оптическа измама, игра на сенките и листата.
Преместих поглед и съгледах един койот, който спокойно тичаше през полето. Койотът беше близо до мястото, където бях помислил, че виждам човек. Той тича петдесетина метра на юг, сетне спря, обърна се и тръгна към мен. Изкрещях няколко пъти, за да го подплаша, но той продължи към мен. За момент размислих. Можеше да е разярен и дори се приготвих да събера няколко камъка, за да се защитя в случай на атака. Когато животното приближи на три-четири метра, забелязах, че никак не се вълнува, напротив, изглеждаше спокойно и неподплашено. Намали крачка и спря на метър от мен. Загледахме се, а след това койотът дойде още по-близо. Кафявите му очи бяха приветливи и бистри. Седнах на камъните, а койотът почти ме докосна. Онемях. Никога не бях виждал толкова отблизо див койот и единственото нещо, което ми хрумна в този момент, бе да го заговоря. Започнах, както човек би говорил на някое познато куче. След това обаче реших, че койотът ми „отговаря“. Бях абсолютно сигурен, че е казал нещо. Смутих се, но нямах време да размишлявам над чувствата си, защото койотът отново „заговори“. Не че животното произнасяше някакви думи, както съм свикнал да чувам думи, изразени на глас от човешки същества, то по-скоро произнасяше някакво „чувство“. Но не като чувството, което човек изпитва, когато любимото домашно животно общува със своя господар. Койотът наистина каза нещо; той предаваше някаква мисъл, която наподобяваше изречение. Аз бях казал: „Как си, малки койоте?“ и, струва ми се, чух отговора на животното: „Много добре, а ти?“ После койотът повтори изречението и аз скочих на крака. Животното не помръдна. Дори не се стресна от внезапното ми подскачане. Очите му бяха все така приветливи и бистри. То легна по корем, наклона глава и попита: „Защо се страхуваш?“ Аз седнах с лице към него и проведох най-загадъчния разговор, който бях водил през живота си. Накрая то ме попита какво правя тук и аз казах, че съм дошъл да „спра света“. Койотът каза: „Ке буено!“, и тогава разбрах, че този койот е двуезичен. Съществителните и глаголите на изреченията му бяха на английски език, а съюзите и междуметията — на испански. Мина ми през ум, че се намирам в присъствието на койот чикано. Разсмях се на цялата тази нелепица и смехът така ме обзе, че накрая изпаднах в истерия. Чак тогава върху мен падна с цялата си тежест невъзможността на това, което ставаше тук, и умът ми започна да се съмнява. Койотът се изправи и очите ни се срещнаха. Втренчих се в тях. Усетих как ме притеглят и изведнъж животното стана лъчисто: започна да блести. Паметта ми сякаш разиграваше отново спомена за някакво друго събитие от преди десет години, когато под влиянието на пейота бях станал свидетел на метаморфозата на едно обикновено куче, което се бе превърнало в незабравимо сияйно същество. Сега койотът сякаш бе пуснал в ход спомена и това отминало събитие сякаш бе призовано и се наслагваше върху формата на койота; койотът беше флуидно, течно, лъчисто същество. Сиянието му беше ослепително. Поисках да закрия очи с ръцете си, за да ги предпазя, но не можех да помръдна. Лъчистото същество докосна някаква неопределена част от мен и тялото ми изпита чудна, неописуема топлина и блаженство, сякаш допирът ме бе накарал да експлодирам. Вцепених се. Не можех да усетя краката си, нито бедрата, нито която и да е част от тялото си и въпреки това нещо ме държеше изправен.