Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Шанс, късмет, лична сила, както и да го наричаш е особено състояние на нещата. То е като една много малка пръчка, която ненадейно изниква пред нас и ни подканва да я вземем. Обикновено ние сме много заети или прекалено вглъбени, или просто твърде глупави и мързеливи, за да разберем, че това е нашият кубически сантиметър на късмета. А един воин винаги е готов и опънат като струна и си има необходимата пружина — съобразителността, за да го сграбчи.
— Твоят живот много ли е напрегнат? — рязко ме попита дои Хенаро.
— Според мен, да — казах аз убедено.
— Мислиш ли, че можеш да уловиш твоя кубически сантиметър късмет? — попита ме дон Хуан недоверчиво.
— Убеден съм, че го правя непрекъснато — казах аз.
— Според мен ти си нащрек само за неща, които знаеш — каза дон Хуан.
— Може и да се лъжа, но наистина съм убеден, че днес съзнавам нещата повече от когато и да било в моя живот — казах аз и наистина го мислех.
Дон Хенаро закима одобрително с глава.
— Да — каза той тихо, сякаш говореше на себе си. — Малкият Карлос е наистина напрегнат и абсолютно нащрек.
Усетих, че ме взимат на подбив. Реших, че твърдението ми за моето състояние на напрегнатост може и да ги е подразнило.
— Не се хваля — казах аз.
Дон Хенаро вдигна вежди и изду ноздри. Хвърли поглед към бележника ми и се престори, че пише.
— Според мен Карлос е по-напрегнат от всякога — каза дон Хуан на дон Хенаро.
— Може да е прекалено напрегнат — отвърна рязко дон Хенаро.
— Сигурно е така — заключи дон Хуан.
Не знаех как да се намеся и замълчах.
— Помниш ли, когато блокирах колата ти? — попита между другото дон Хуан.
Въпросът му беше рязък и нямаше нищо общо с това, за което говорехме. Ставаше дума за оня път, когато не бях могъл да запаля колата, докато той не ми каза да го сторя.
Отбелязах, че никой не би забравил такова нещо.
— Нищо особено — увери ме дон Хуан най-искрено. — Просто нищо. Вярно ли е, Хенаро?
— Вярно е — каза безразлично дон Хенаро.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз с тон на протест. — Което направи през оня ден беше наистина извън разума ми.
— Не казваш кой знае какво — възрази дон Хенаро.
Двамата се разсмяха, а след това дон Хуан ме потупа по гърба.
— Хенаро може да направи много повече от блокирането на една кола — продължи той. — Вярно ли е, Хенаро?
— Вярно е — отвърна Хенаро, цупейки устни като дете.
— И какво може да направи? — попитах аз, опитвайки се да изглеждам спокоен.
— Хенаро може да отмъкне цялата ти кола! — извика дон Хуан с дълбок глас; после добави със съшия тон: — Вярно ли е, Хенаро?
— Вярно е — отвърна Хенаро с най-силния човешки глас, който бях чувал.
Неволно подскочих. Тялото ми се сгърчи от три-четири нервни спазми.
— Какво искаш да кажеш — да ми отмъкне цялата кола? — попитах аз.
— Какво исках да кажа, а, Хенаро? — попита дон Хуан.
— Искаше да кажеш, че мога да вляза в колата, да запаля мотора и да си отида — отговори дон Хенаро с неубедителна сериозност.
— Вземи му колата, Хенаро — подкани го дон Хуан шеговито.
— Готово! — каза дон Хенаро, намръщи се и ме погледна косо. Забелязах, че когато се намръщи, веждите му затрепкаха, което направи погледа му дяволит и проницателен.
— Добре! — каза дон Хуан спокойно. — Да отидем там и да разгледаме колата.
— Хайде! — повтори като ехо дон Хенаро. — Да отидем там и да разгледаме колата.
Изправих се много бавно. В момента не се сещах какво да направя, но дон Хуан ми даде знак да стана.
Запътихме се към неголямото възвишение пред къщата на дон Хуан. Двамата вървяха от двете ми страни: дон Хуан отдясно, а дон Хенаро отляво. Бяха на около два метра пред мен, през цялото време в моето полезрение.
— Хайде да разгледаме колата — каза пак дон Хенаро.
Дон Хуан задвижи ръце, сякаш намотаваше невидима прежда; дон Хенаро направи същото и повтори: „Хайде да разгледаме колата“, Вървяха сякаш на подскоци. Стъпките им бяха по-дълги от обичайното, а ръцете им се движеха, сякаш биеха с камшици или бухаха с пръчки нещо невидимо пред тях. Никога не бях виждал дон Хуан да гримасничи така и донякъде се притеснявах, като го гледах.
Стигнахме върха и аз отправих поглед надолу към подножието на хълма, на петдесетина метра от нас, където бях паркирал колата. Изведнъж стомахът ми се сви. Колата не беше там! Затичах надолу. От колата нямаше и помен! В един миг бях напълно объркан. И направо дезориентиран.