Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Не. Не е тук — съобщи той.
Това изречение хвърли и двамата на земята от смях.
Нервно се разсмях. Дон Хуан като че ли наистина се запревива от болка, покри лице и остана да лежи: тялото му се тресеше от смях.
— В каква посока тръгваме сега? — попита дон Хенаро след продължителна почивка.
Дон Хуан посочи с глава.
— Къде отиваме? — попитах аз.
— Да търсим колата ти! — каза дон Хуан и дори не се усмихна.
Те отново тръгнаха от двете ми страни и заедно се упътихме към горичката. Едва бяхме изминали няколко метра, когато дон Хенаро направи знак да спрем. Отиде на пръсти до един закръглен храст и няколко стъпки по-нататък, надникна между клоните и каза, че колата не е там.
Повървяхме още малко и тогава дон Хенаро направи знак с ръка да мълчим. Изгърби се, застанал на пръсти, и протегна ръце над главата си. Пръстите му бяха свити като лапа. От мястото, където се намирах, тялото на дон Хенаро имаше формата на буквата S. За секунда той остана в това положение и после буквално плонжира с глава напред и скочи до един дълъг клон със сухи листа. Внимателно го повдигна и разгледа и отново отбеляза, че и там колата я няма.
Когато навлязохме в гъстака, той занадзърта зад клоните, закатери се по ниските дървета, за да надникне между листата им, само и само да заяви, че колата я няма и там.
Между другото аз мислено запечатвах в ума си всичко, което докосвах или съглеждах. Последователността и редът, по който гледах света около мен, бяха както винаги непрекъснати. Докосвах камъни, храсти, дървета. Местех поглед от това, което беше непосредствено пред мен, към онова, което бе по-нататък, завъртайки очи на едната, а сетне на другата страна. Според пресмятанията ми, вървях през чапарала, както обикновено бях правил десетки пъти.
По едно време дон Хенаро легна по корем и ни помоли да направим същото. Опря брадичка на оплетените си ръце. Дон Хуан стори същото. Двамата започнаха да се взират в ред малки издатини на пътя, които приличаха на миниатюрни възвишения. Изведнъж дон Хенаро замахна с дясната си ръка и затисна нещо. Изправи се бързешката, след него и дон Хуан. Дон Хенаро протегна стиснатата си ръка към нас и ни направи знак да приближим и погледнем. После бавно я разтвори. Преди да я отвори напълно, оттам излетя нещо голямо и черно. Движението бе тъй внезапно, а това, което излетя, толкова голямо, че аз отскочих назад и едва не загубих равновесие. Дон Хуан ме подкрепи да не падна.
— Не беше колата — каза със съжаление дон Хенаро. — Беше някаква проклета муха. Жалко!
Двамата ме заразглеждаха. Стояха пред мен и не ме гледаха направо, а с присвити очи. Дълго ме наблюдаваха.
— Муха беше, нали? — попита ме дон Хенаро.
— Мисля, че да — казах аз.
— Не мисли! — заповяда ми властно дон Хуан. — Какво видя?
— Видях как от ръката му излетя нещо голямо колкото врана — казах аз.
Думите ми абсолютно покриваха онова, което бях видял, и в никакъв случай не съдържаха шега, но те навярно ги взеха за най-смешните думи, произнесени през този ден. И двамата заподскачаха и се разсмяха до задушаване.
— Мисля, че му стига на Карлос — каза дон Хуан. Гласът му бе сякаш пресипнал от смеха.
Дон Хенаро каза, че възнамерява да намери колата ми, че желанието му става все по-силно и по-силно. Дон Хуан заяви, че се намираме в неравна област и че никак няма да е хубаво, ако намерим колата тук. Дон Хенаро свали шапка и удължи връзката й с едно въженце от торбичката си, после върза вълнения си колан на едно жълто пискюлче, прикрепено на периферията.
— Ще направя от шапката си хвърчило — ми каза той.
Гледах го и знаех, че се шегува. Винаги се бях смятал за майстор на хвърчила. Като дете правех най-сложните хвърчила и бях уверен, че периферията на сламената шапка е прекалено крехка, за да издържи на вятъра. От друга страна, дъното на шапката беше твърде дълбоко и вятърът щеше да се върти в него, което щеше да направи невъзможно повдигането на шапката от земята.
— Не мислиш, че ще литне, нали? — попита ме дои Хуан.
— Зная, че няма да литне — казах аз.
Дон Хенаро не обърна внимание и привърши, като върза дълго въженце към своята шапка-хвърчило.
Денят беше ветровит и дон Хенаро се затича надолу, докато дон Хуан държеше шапката, после дон Хенаро дръпна въженцето и проклетата вещ наистина полетя.
— Гледай, гледай какво хвърчило! — закрещя дон Хенаро.
То се заклатушка няколко пъти, но остана във въздуха.
— Не сваляй очи от хвърчилото — каза твърдо дон Хуан.
За момент усетих, че ми се завива свят. Загледан в хвърчилото, си спомних ясно друг един момент: сякаш сам бях полетял като хвърчило, както бях правил, когато по хълмовете на родния ми град бе ветровито.