Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
В един кратък миг споменът ме погълна и аз загубих представа за времето.
Дочух как дон Хенаро крещи нещо и видях как шапката се заклати, а сетне падна на земята, където беше колата ми. Всичко стана с такава скорост, че нямах ясна представа как се бе случило. Зави ми се свят и аз зареях мисли. В ума ми се бе запечатал някакъв много объркан образ. Или виждах как шапката на дон Хенаро се превръща в моята кола, или виждах как шапката пада на покрива на колата. Искаше ми се да повярвам на второто, че дон Хенаро бе използвал шапката си, за да покаже къде е колата ми. Не че имаше някакво значение — и едното бе страшно като другото, но мислите ми просто се бяха впримчили в този произволен детайл, за да запазят първоначалното ми душевно равновесие.
— Не се измъчвай — чух да казва дон Хуан.
Усетих как нещо в мен се издига на повърхността. Мисли и образи заприиждаха на безразборни вълни, сякаш заспивах. Бях вперил поглед в колата онемял. Тя се намираше на камениста площадка на трийсетина метра от нас. Сякаш някой наистина току-що я бе поставил там. Затичах към нея и я заразглеждах.
— По дяволите! — извика дон Хуан. — Какво си вперил очи в тая кола. Спри света!
После като в сън го чух да крещи:
— Шапката на Хенаро! Шапката на Хенаро!
Обърнах се към тях. Те се взираха право в мен. Очите им бяха пронизващи. Усетих болка в стомаха. В миг ме заболя главата и ми стана лошо.
Дон Хуан и дон Хенаро ме гледаха с интерес. Седнах за малко до колата и тогава, съвсем механично, отворих вратата и пуснах дон Хенаро да седне на задната седалка, Дон Хуан влезе след него и седна. Реших, че всичко това е много странно, защото обикновено той сядаше на предната седалка.
Насочих колата към къщата на дон Хуан в някаква омая. Съвсем не бях на себе си. Стомахът ми беше разбъркан, а чувството на гадене съсипваше всичката ми енергия. Карах машинално.
Чух как дон Хуан и дон Хенаро се смеят на задната седалка и се кикотят като деца. Чух как дон Хуан ме попита:
— Наближаваме ли?
Тъкмо в този момент съзнателно се извърнах към пътя. Действително бяхме съвсем близко до дома му.
— Пристигнахме — измърморих аз.
Те завиха от смях. Запляскаха с ръце и заудряха по бедрата си. Когато дойдохме до къщата, автоматично изскочих от колата и им отворих вратата. Пръв слезе дон Хенаро и ме поздрави за това, както се изрази, най-хубаво и най-гладко пътешествие с кола през неговия живот. Дон Хуан каза същото. Не им обърнах кой знае какво внимание.
Заключих колата и едвам се добрах до къщата. Преди да заспя, чух как дон Хуан и дон Хенаро се заливат от смях.
19
ДА СПРЕШ СВЕТА
Веднага щом се събудих на следния ден, заразпитвах дон Хуан. Той цепеше дърва зад къщата, но дон Хенаро не се виждаше никъде. Каза ми, че нямало за какво да говорим. Припомних му как бях успял да се овладея и как съм забелязал дон Хенаро да „плува по пода“, без да искам или да моля за каквито и да е обяснения, но моята сдържаност не ми бе помогнала да разбера какво точно беше станало. После, след изчезването на колата, автоматически се бях заел да търся логично обяснение, но и това не ми беше помогнало. Казах на дон Хуан, че настойчивостта ми да намеря обяснение не е нещо, което произволно съм избрал, за да бъда по-непоносим, а че е нещо тъй дълбоко вкоренено в мен, че надминава всички други съображения.
— То е като болест — казах аз.
— Няма болести — отговори спокойно дон Хуан. — Има само слабости. А ти имаш слабости да правиш опити всичко да обясняваш. При тебе вече не са необходими обяснения.
Настоях, че мога да действам само ако между нас царят ред и разбирателство. Напомних му, че откакто общувам с него, рязко съм променил същността си и че тази промяна е станала възможна единствено, защото съм способен да си обясня причините за промяната.
Дон Хуан кротко се засмя. Дълго време не проговори.
— Много си умен — каза накрая той. — Връщаш се там, където винаги си бил. Този път обаче няма да можеш. Няма къде да се върнеш. Вече нищо няма да ти обяснявам. Онова, което Хенаро направи с теб снощи, го направи с тялото ти, затова нека тялото ти решава занапред.
Тонът на дон Хуан беше приятелски, макар и необикновено отнесен, и това ме накара да се почувствам непреодолимо самотен. Споделих колко съм тъжен. Той се усмихна. Пръстите му внимателно стиснаха ръката ми.
— И двамата сме същества, които ще умрат — каза той кротко. — Не ни остава време за това, което сме свикнали да правим. Сега ти трябва да приложиш цялото неправене, на което съм те научил, и да спреш света.