Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Бях паркирал колата там рано сутринта, когато пристигнахме. Преди около половин час бях отишъл да взема нови листа за писане. По същото време бях решил да оставя прозорците отворени заради непоносимата жега, но многобройните комари и други летящи насекоми, които изобилстваха на това място, ме бяха накарали да променя намерението си и аз бях оставил колата, както обикновено, заключена.
Огледах се отново. Отказах да повярвам, че колата я няма. Тръгнах към края на празната площ. Дон Хуан и дон Хенаро ме последваха и застанаха от двете ми страни, правейки точно това, което правех аз: взираха се в далечината да видят дали колата не се вижда някъде. За момент ми се зави свят, което отприщи в мен някакво нездраво чувство на раздразнение. Те като че го забелязаха и запристъпваха около мен, движейки ръце, сякаш месят тесто.
— Какво според теб е станало с колата, Хенаро? — попита дон Хуан хрисимо.
— Откарах я — каза дон Хенаро и направи удивително движение, сякаш сменя скоростите и управлява с кормило. Прегъна крак все едно, че сяда, и няколко секунди остана в това положение, очевидно поддържан единствено от мускулите на краката си; после премести тежестта върху десния си крак и опъна левия, за да покаже как настъпва педала на съединителя. Издаде с устните си звук на мотор; а накрая на всичко отгоре се престори, че се удря в някаква буца на пътя, и се заклати на две страни, давайки пълна представа за некадърния шофьор, който подскача, без да изпуска кормилото.
Мълчаливото представление на дон Хенаро беше смайващо. Дон Хуан се разсмя така, че едва си пое дъх. Поисках да се присъединя към веселието им, но бях неспособен да се отпусна. Усетих нещо застрашително и обезпокояващо. Обзе ме възбуда, каквато никога през живота си не бях изпитвал. Чувствах, че вътрешно горя, и започнах да ритам малките камъчета по земята, а накрая се заех да ги хвърлям с несъзнателна и неочаквана ярост. Гневът сякаш беше някъде извън мен и внезапно ме бе обгърнал. После раздразнението ме напусна така загадъчно, както ме бе обхванало. Поех дълбоко въздух и се почувствах по-добре.
Не смеех да погледна дон Хуан. Моят изблик на гняв ме притесняваше, но в същото време изпитвах желание да се разсмея. Дон Хуан дойде при мен и ме потупа по гърба. Дон Хенаро сложи ръка на рамото ми.
— Всичко е наред! — каза дон Хенаро. — Предай се на чувствата си. Разбий носа си, нека потече кръв. После можеш да вземеш един камък и да си избиеш зъбите. Ще ти стане по-добре! Ако това не помогне, със същия камък можеш да си премажеш топките на ей оная скала.
Дон Хуан се закикоти. Казах им, че се срамувам, защото съм се държал толкова зле. Не знаех какво ме беше прихванало. Дон Хуан изказа убеждението си, че знам точно какво се е случило, че само се преструвам и че тъкмо това мое поведение било причината да се разгневя.
Дон Хенаро беше необикновено внимателен; той непрекъснато ме потупваше по гърба.
— С всички ни се случва — каза дон Хуан.
— Какво искаш да кажеш, дон Хуан? — попита дон Хенаро, имитирайки гласа ми и шегувайки се с моя навик да задавам въпроси на дон Хуан.
Дон Хуан каза някои абсурдни неща като: „Когато светът е обърнат наопаки, ние сме нормални, но когато светът е нормален, ние сме наопаки. Когато обаче и светът, и ние сме си нормални, мислим си, че сме наопаки…“. Той продължи все в тоя дух, дърдорейки глупости, докато дон Хенаро ме имитираше как си взимам бележки. Той пишеше върху невидими листа, издувайки ноздри, докато движи ръка, очите му широко разтворени и вторачени в дон Хуан. Дон Хенаро бе схванал усърдието ми да пиша, без да поглеждам в бележника си, за да не допусна да се наруши естественият поток на разговора. Представлението беше направо изумително смешно.
Изведнъж усетих лекота, почувствах се щастлив. Техният смях ме облекчаваше. В един миг се отпуснах и от душа се разсмях. Сетне обаче умът ми навлезе в ново състояние на осъзнаване, на объркване и раздразнение. Усетих как всичко, което става в момента, е невъзможно; всъщност според логичния порядък, посредством който бях свикнал да преценявам света около себе си, всичко това бе невъзможно да се възприеме. И все пак като наблюдател виждах, че колата ми не е там. Хрумна ми, както винаги се беше случвало, когато дон Хуан ме бе изправял пред необясними явления, че те ме мамят с най-обикновени средства. Винаги, когато бе под натиск, умът ми неволно и последователно повтаряше една и съща конструкция. Започнах да пресмятам колко съмишленици са били нужни на дон Хуан и дон Хенаро, за да повдигнат колата ми и да я преместят от мястото, където я бях паркирал. Бях абсолютно сигурен, че здраво съм заключил вратите; ръчната спирачка бе вдигната; колата беше на скорост; кормилото беше заключено. За да я придвижат, трябваше да я повдигнат. За тази задача щеше да е необходима сила, каквато според мен никой от тях не би могъл да има. Друга възможност беше някой, който да се е уговорил с тях, да разбие колата, да я подкара и да избяга с нея. За това бяха необходими специални знания, каквито те не притежаваха. Единственото друго възможно обяснение беше да са ме хипнотизирали. За мен движенията им бяха толкова нови и тъй подозрителни, че ми се зави свят от размишления. Реших, че ако ме хипнотизирваха, щях да бъда в състояние на променено съзнание. От моя опит с дон Хуан бях забелязал, че в такива състояния човек е неспособен да поддържа адекватно умствено регистриране на времето. Във всички състояния на необикновена реалност, каквито бях изпитвал до този момент, никога не беше имало траен ред по отношение на времето и моето заключение беше, че ако останех нащрек, щеше да дойде момент, в който да загубя представа за логичното протичане на времето. Все едно например в даден момент да гледам някоя планина и изведнъж, в следния момент на съзнанието да разбера, че гледам някаква равнина в обратната посока, но без да помня да съм се обърнал. Усещах, че ако в момента с мен ставаше нещо подобно, бих могъл да обясня какво става с колата ми като един пример на хипноза. Реших, че единственото нещо, което мога да сторя, е да наблюдавам всяка подробност с изтезаваща настойчивост.