Вълчето братство

— След като ни разрешиха да разгърнем строя, помислих, че ще е по-удобно да тръгна в челото. Нека другите да погълтат сега малко моята прах.

— Сигурен съм, че ще се нахранят добре — засмя се Селинор. Ерин също се засмя. Значи той наистина не беше изпитвал неуважение към Габорн. Просто нравът му беше такъв — да пуска шеги.

— Е — попита Ерин, — значи все пак смятате, че Габорн е Земния крал? Чух, че сте прегънали коляно пред него.

— След като отхвърли Върховния маршал — отвърна Селинор, — прецених, че или наистина е Земния крал, или е луд. А не мисля, че е луд. Той и мене отхвърли, разбира се. Но на друго не съм се и надявал.

— Не ви е отхвърлил — каза Ерин. — Чувам, че само се е въздържал в решението си.

— Така е. — Селинор се усмихна. — Надявам се, че един ден ще бъда достоен за благословията му. Вече издържах двайсет часа без пиене.

Ерин се помъчи да измисли комплимент, подходящ за този не особено велик подвиг, но се зачуди. Двайсет часа? Той бе предложил меча си на Габорн едва тази сутрин. Но пък пивниците из замък Силвареста бяха пълни цялата нощ, нали хората празнуваха Хостенфест.

Нещо повече, традицията изискваше всеки да вдигне тост за Хостенфест преди да си легне да спи. Не можеше да си представи, че е изкарал цялата нощ без глътка пиене.

— Двайсет часа? — попита тя. — Но вие сте му предложили службата си едва тази сутрин.

— Отказах пиенето от вчера — отвърна Селинор.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Вие ме укорихте — каза Селинор, — и с право. Разбрах, че сте права: всичките ми приятели живеят по пивниците. Няма да го допусна повече. Не можах да понеса презрението в очите ви.

Ерин се усмихна, доволна, че една язвителна забележка е предизвикала промяна у него. Но все още не му вярваше напълно.

— Ще тръгнете ли днес с мен? — попита Ерин.

— Такава възможност ще ме направи щастлив — отвърна Селинор.

Двамата яхнаха конете и препуснаха един до друг.