Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
„Можеха сега да се задяват с момите — помисли Боренсон. — А не да гинат в Синята кула.“ И си спомни за старата Тамара Тейн, която му даваше топли кифли като дете, а после — дара си на метаболизъм, когато толкова му беше нужен. Щеше да липсва на всички, които я бяха познавали.
Но колкото и да скърбеше за своите Посветители, много повече му домъчня за самия него. Смъртта на Посветителите му съживи в ума му кошмарните гледки, които бе видял в замък Силвареста преди седмица, когато беше принуден да избие тамошните Посветители.
През по-голямата част от предобеда охраната на Боренсон не проговори. Бяха профучали като вихър през Деяз — земя в която слънцето грееше по-силно от всякъде, където бе стъпвал кракът му. Беше красива земя и макар да се намираше едва на петстотин мили южно от Хиърдън, на запад от планините Хест времето рязко се бе затоплило.
Деяз се простираше на север от Солната пустиня, най-горещата вътрешност на Индопал, а непрестанните ветрове навяваха насам пустинния зной. Деяз не беше тропическа земя, но въпреки това водата тук рядко замръзваше дори посред зима.
Поля покрай река Аншвави бяха тучни и зелени. Из наводняваните насаждения газеха чапли. Момчета в бели ленени дрехи работеха с майките и сестрите си и събираха в плетени кошници зрелия ориз.
Боренсон беше преминал през градове с варосани кирпичени къщи, в които местни земевладелци бяха вдигнали величествените си палати с позлатени куполи. Красиви тъмнокожи жени в копринени рокли, със златни пръстени и рубини по ушите и носовете, безделничеха под внушителните колони на дворците или около прозрачните води на изкуствени езера.
Градовете имаха широки улици, окъпани от слънчева светлина — не като тесните улички в укрепените градове на Хиърдън. При това миризмата в градовете на Деяз беше чиста, не миришеше толкова на човешка пот и на животни като на север.
Но белезите на войната се забелязваха навсякъде. Боренсон беше подминал много и много войнишки колони, а замъците по границата пращяха по шевовете от войска. Хората в селищата го гледаха недоверчиво. Малките момчета го замерваха със смокини, а майките им го изпращаха с клетви.
Само няколко пъти чу обнадеждаващ вик — от устата на старци и старици:
— Видял ли си Земния крал?
След като даровете му го изоставиха, Боренсон се отпусна изнемощял на седлото и уви веригите около него, за да не падне. От очите му бликнаха сълзи.
— Спрете! — викна той.
Не беше спал от няколко дни, а от снощи не беше и ял. С даровете си на жизненост не бе почувствал нито глад, нито умора. Но сега умората почти го заслепи, трудно му беше да съсредоточи погледа си, а гладът сви стомаха му.
Непобедимият го изгледа навъсено през рамо, сякаш се боеше, че е намислил някоя хитрост. Минаваха през някакъв град, по главната пазарна улица, започваща от портите. От сергиите се носеше силна миризма на къри и джинджифил, на кимион и анасон, на люти чушки и пипер. Беззъби тъмнокожи старци с тюрбани на главите седяха под чадъри под обедния пек, усмихваха се на Непобедимия и го подканяха да опита от храната им. Предлагаха горещ ориз, кипнат в бамбукови кошници над месингови котли с вряща вода. До кошниците с ориз бяха подредени гърнета със сосове с къри и всевъзможни други подправки. Някои продаваха гълъби, печени в сливов сос на дълги шишове. Други бяха мариновали яйца на скорци и ангинари в големи бурета. Плодове имаше навсякъде — мандарини, портокали, дини, смокини, подсладени фурми и купища сушени кокосови орехи.
— Спрете! — отново помоли Боренсон. — Господарят ви е в Синята кула на Мистария.
Отпусна се напред, напрягайки сетни сили да остане буден, след като не беше спал няколко дни. Сетивата му се бяха замаяли, привиждаха му се кошмари, не беше сигурен буден ли е, или не. Умората проникваше до костите му.
Непобедимият го погледна с крайчеца на окото си.
— Синята кула е подходящо място за удар. Аз лично бих препоръчал такъв ход на господаря си.
Той изгледа Боренсон подозрително, но дори пленникът му да беше замислил някаква хитрина, с която да се измъкне, този пазар беше възможно най-неподходящото място. Така че го попита:
— Какво мога да направя за теб?
— Нищо — каза Боренсон. Никакъв балсам не можеше да облекчи ужаса и скръбта от загубата на Посветителите му. Непобедимият нямаше да може да запълни спомените, които Боренсон бе изгубил, нито да го освободи от затъпяващата ума умора, която го беше обзела. Ето защо той помоли за единственото, което Непобедимият можеше да му предложи. — Изведнъж се почувствах изтощен и непоносимо гладен. Не знам дали ще мога да остана буден за дълго. Не съм спал от няколко дни.