Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Баронът я изгледа предупредително. Детето имаше дар на ума, но барон Пол си имаше повечко, а и можеше да я напердаши.
Роланд реши, че е много суров човек — да мъчи така детето с глад.
— Ще ида да набера малко — каза той и скочи от коня.
Зелената жена беше поизостанала, но само след няколко мига се появи, цялата в пот и задъхана.
Барон Пол, изглежда, се побоя, че Ейвран може да им избяга, затова приближи коня си до нея, сграбчи я и я прехвърли на своето седло.
От коня на Роланд се лееше пот, дробовете му се издуваха като ковашки мехове. Тук, в северния край на селото, имаше няколко струпани една до друга къщи. Тревата край пътя беше опоскана от овце. Но сега от тях нямаше и помен. Сигурно ги бяха откарали в замъка. След като нямаше нищо друго за пасене, конят му отиде до сандъчето на прозореца на една от къщите и почна да яде здравеца — толкова бързо, колкото може да яде само кон с дарове на метаболизъм.
Роланд поогледа за нападали по земята орехи, но напразно. Прасета бяха ровили тук и ги бяха изяли. Накрая се качи на един орех да набере.
— Пишка ми се — каза Ейвран и се завъртя в седлото.
— Ще издържиш още някой час — каза баронът, без да я пуска. — Момиче с дар на мускул може да стиска мехура си цял ден.
— Стискам се от снощи — възрази Ейвран.
Барон Пол завъртя очи с досада.
— Добре, върви тогава. Зад къщата трябва да има нужник.
Ейвран се смъкна от коня и заситни през тревата. Зелената я последва по петите като вярно куче.
Роланд се покачи на един дебел клон и почна да пълни джобовете си с орехи. Тъкмо беше откъснал няколко, когато погледна към пътя на юг.
Оттам, откъдето току-що бяха дошли, се задаваше облак прах. Конниците все още бяха на няколко мили, но при скоростта, с която можеше да препуска един подсилен кон, можеха скоро да ги настигнат.
— Конници! Идват бързо! — извика той на барона. Сърцето му заблъска в гърдите. Ако не се беше качил на дървото, нямаше да ги види.
— Какви са цветовете?
Той погледна отново и зърна жълто.
— На Радж Атън. По петите ни са.
Скочи от дървото толкова лошо, че глезените му изпукаха.
— Ейвран! — извика барон Пол. — Ела веднага!
И пришпори коня си към ъгъла на къщата, като ръсеше проклятия. Роланд се метна на своя, заобиколи къщата и го видя как изрита ядосано полусрутения нужник отзад. Вътре нямаше никого.
— Проклетото момиче е избягало! — изрева баронът.
Роланд прехапа устна. Не искаше да изгуби детето, нито да допусне да пострада. Искаше да й помогне, но разбираше страховете й и се възхити на куража й да направи това, което смяташе, че е добро.
Къщата бе отделена с каменен зид от другите дворове и градини и той нервно се заоглежда. И помен нямаше нито от Ейвран, нито от зелената жена.
— Не може да са отишли далече — каза Роланд. Но знаеше, че това вече е без значение. Дори момичето да се криеше наблизо, щеше да загуби много време, докато го търси.
— Остави я! — извика барон Пол. — Искаше да остане, нека остане!
Барон Пол препусна към пътя. Роланд го последва, но много бавно. Боеше се да остави зелената жена и Ейвран тук сами. Грижа му бяха повече, отколкото можеше да си признае.
Надигна се от седлото и затърси с очи детето, с напразната надежда, че ще зърне поне зелената жена. Барон Пол вече се отдалечаваше. След няколко мига Роланд чу тропот на копита от другия край на селото.
— Желая ти късмет! — извика Роланд на Ейвран. — Ще се върна да те взема, дъще!
И препусна към Карис.
Ейвран се беше сгушила зад един люляк до някаква ограда и гледаше как барон Пол и Роланд се отдалечават на север. Беше смъкнала наметалото от меча кожа от гърба на зелената жена и сега кожата й се сливаше с люляковия храст и я криеше.
Ейвран я притисна до себе си и й зашепна тихичко, за да не помръдва.
Не можеше да обясни на Роланд и на барона защо трябваше да ги остави. Нямаше да я разберат. Но от предния ден странното усещане беше започнало да се усилва.
Тъкмо то я беше накарало предната нощ да поглежда нервно към пламъците на огъня, а тази сутрин очите й пламнаха от слънцето. А и когато коленичи над трупа на убиеца на Радж Атън, изведнъж бе изпитала жажда да вкуси кръв.
Мислеше, че вече знае от какво има нужда зелената жена. Разбираше го може би по-добре от самата нея.
Имаше нужда от Земята. Имаше нужда от силата й, за да се обнови.
И така, Ейвран притискаше до себе си зелената жена, докато барон Пол ръсеше проклятия, а Роланд й обещаваше да се върне. Притискаше я и се мъчеше да сдържи сълзите си.
Беше се изненадала, че той я помоли да й стане баща. Изненадала и зарадвала. Искаше й се някой да се грижи за нея, да й бъде приятел. Но точно сега трябваше да остави собствените си желания настрана. Осмели се само да прошепне: