Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— Тогава ела да ме вземеш, татко. Когато можеш.
След малко по пътя минаха двайсет рицари на Радж Атън; броните им дрънчаха, копитата на тежките бойни коне кънтяха по спечената земя.
Зелената жена не помръдна, свила се в прегръдката на Ейвран, докато Непобедимите не отминаха. После вдигна нос във въздуха като куче, мъчещо се да улови миризма, и попита тихо:
— Кръв, да?
— Кръв, да — повтори Ейвран, зарадвана, че зелената разпознава миризмата на войниците на Радж Атън. — Но не сега. Сега трябва да си починеш. Знам от какво имаш нужда.
Ейвран беше сигурна, че го е видяла насън. Не разбираше какво е видяла, но то я привличаше с някаква настойчива необходимост, стигаше чак до костите й. Зелената жена беше същество на Земята и точно сега се нуждаеше от нейната прегръдка.
Все още се боеше да помръдне. През селцето въздъхна утринен вятър и раздвижи клоните на люляка. Зелената жена се вгледа в листата, сякаш виждаше в тях нещо страшно и злокобно.
— Няма нищо — успокои я Ейвран. — Само вятърът. Вятър.
Вдигна ръката й, за да усети вятъра между пръстите си. Но зелената жена дръпна ръката си в ужас.
— Вятър, не! — каза тя и се заозърта отчаяно, сякаш търсеше къде да се скрие.
Непобедимите се бяха отдалечили достатъчно, реши Ейвран. Хвана зелената жена за ръка и я отведе в градината с каменна ограда зад една от къщите. Почвата беше мека и добре поддържана, но стопаните бяха избягали. Преди това обаче бяха извадили морковите и ряпата.
Ейвран огледа меката почва и я одобри. Намери мотика в кошарата и бързо изкопа плитък ров.
Без някой да я убеждава, зелената жена легна в него и се изпъна — гола, отпусната, доволна от допира до пръстта.
Ейвран застана над нея, готова да я зарине с пръст, но точно тогава самата тя изпита копнеж също да легне. Слънцето силно нагряваше врата й, а когато примижа нагоре, очите я заболяха.
Наметалото й се стори прекалено тънко, за да я защити от лъчите му. Погледна ръката си — предния ден там бяха паднали няколко капки от кръвта на зелената жена и тя се бе опитала да ги измие.
Тъмнозелените петна още си бяха там. Не се бяха махнали, колкото и да се беше мъчила да ги изтрие. Напротив, зелената кръв се бе просмукала надълбоко в кожата. Сега изглеждаше, сякаш се е татуирала. Разбра, че петната сигурно ще останат завинаги. И сигурно щяха да попият още по-надълбоко и да се влеят в костите й.
— В нас вече тече една и съща кръв — каза Ейвран на зелената жена. — Аз дори не знам какво си, но двете с теб вече сме едно.
После съблече дрехите си и влезе в плиткия ров до зелената жена. Засмъква буци пръст и започна да зарива краката и тялото си, за да се скрие от слънцето, но не можеше да се зарови добре.
В някакво внезапно вдъхновение се притисна плътно до зелената жена и заповяда на земята:
— Покрий ме.
Земята откликна и се изсипа върху нея като вода.
Ейвран се зачуди дали Роланд или някой от Непобедимите ще се върнат и ще забележат плиткия им гроб. И да го забележеха, какво щяха да направят? Да ги изровят?
„Не — осъзна тя. — Сега сме в безопасност. Спасени от слънце и от огън. Спасени, макар за малко. Докато падне нощта.“
Под прашна дреха
Пътят през Дъркински хълмове беше безкрайна ивица прахоляк. Ерин Конал беше минала по него преди два дни, когато дъждовете от предната седмица го бяха направили хлъзгав по ниските участъци. Но тогава поне прахът се беше слегнал по земята, а и тя беше яздила сама.
Сега, след двата дни горещина, пътят на юг беше сух като в разгара на лятото. Освен това по него през последната седмица бяха пътували много хора и копитата от безброй животни и колелетата на хиляди фургони бяха разровили земята и я бяха превърнали в ситна прах, която се вдигаше мръсна и кафява навсякъде, където минеха. За кой ли път на Ерин й се прииска да свърне и да продължи през дърветата на Дънуд, за да се отърве от прахта. Но храсталакът край пътя беше гъст, пътеките — криви, а тя не можеше да си позволи да се забави. Точно сега войската трябваше да бърза.
Бе тръгнала на война, в авангарда на войската, редом с крал Габорн Вал Ордън и дебелия крал Оруин, цяла гмеж от лордове и, разбира се, техните неизменни Дни.
Десетки съгледвачи и стражи се бяха пръснали напред и прахта се вдигаше високо по пътя им. Между зъбите й скърцаха песъчинки, очите я сърбяха, ноздрите й бяха пълни с прах. Мръсотия се беше полепила по металните й доспехи и тежката прах беше улегнала по гънките на дрехите й. Макар да бяха яздили само половин ден, й се струваше, че ще й трябва цяла седмица къпане, докато отново се почувства чиста.