Вълчето братство

Габорн се засмя, но дали защото му стана смешно, или се изсмя с укор, Ерин не разбра.

— Може да съм Земния крал — каза Габорн, — но вкуса на прахта не ми харесва повече, отколкото на вас. Повярвайте ми, силата ми не е безгранична. Ако можех да накарам прахта да се слегне, вече щях да съм го направил. Разтеглете строя. Яздете по-бавно. Тези, които са с най-бързи коне, ще стигнат първи до Гроувърман.

Мъжът огледа Габорн от главата до петите. Земния крал беше покрит с мръсотия като всеки друг.

— Да, милорд.

Обърна коня и завика на колоната да се разтегли.

Рицарите препуснаха напред, за да се отделят от обикновените конници. След няколко минути Ерин вече препускаше заедно със съгледвачите на Габорн, в самото чело на колоната, и трябваше да забърза, за да остане в авангарда.

Изправи се на стремената — препускаше до краля — и насрещният вятър очисти донякъде прахоляка от дрехите и косата й.

Принц Селинор до нея направи същото. Тя улови втренчения му поглед и извърна глава.

Ерин нямаше дар на обаяние, който да придава повече чар на лицето й. Флийдс беше бедна земя и затова, по указ на Върховната кралица, дарове на обаяние там никога не се даваха. Не можеха да хабят от кървавия метал за направата на силари само за да добие някоя жена повече красота, не и след като той можеше да се използва за нещо по-полезно.

И все пак, макар и без дара на обаянието, мъжете понякога я намираха за привлекателна. Но на нея й се стори странно, че принц Селинор я зяпа така. Той притежаваше поне два дара на обаяние и заради това беше мъж с чаровна външност. Косата му беше с цвят на платина, почти бяла, имаше тясно, но волево лице, а очите му блестяха като тъмни сапфири. „Чаровен мъж, наистина“ — помисли си тя, макар да не изпитваше желание да легне с него. Защото както казваха във Флийдс, „славата му лети след него като мухите по мръсното“.

Дните на Селинор, който яздеше след него, беше забележим само с това, че беше със същия ръст като лорда си.

Не, Ерин не се интересуваше от пияници. Разправяха, че миналата година на Толфест принц Селинор излязъл да раздаде помощи за бедните от замък Кроудън и тръгнал по улиците в един открит фургон, като хвърлял на бедняците храна, дрехи и монети. В пиянското си вцепенение в един момент се оказал без помощи, затова си смъкнал златотъкания брич и го хвърлил на тълпата за изумление на някои майки, довели и децата си. Според мълвата се оказал надарен и в други отношения.

Казваха, че пиел толкова, че никой не бил сигурен дали изобщо се е научил да язди кон, тъй като го виждали по-често да пада, отколкото да седи на коня.

Васалите му бяха сложили прякора „Лудото псе“, защото непрекъснато го виждали с пяна от ейл по устата.

След час стигнаха до река Дуиндъл, при село Хейуорт.

Там лордовете и техните Дни спряха и подкараха конете си покрай брега източно от моста, та животните да утолят жаждата си. Ерин слезе от своя кон и огледа водата. Дуиндъл беше широка и дълбока, чистата й вода се пенеше из въртопите. По небето се движеха облаци, но слънцето беше толкова високо, че въпреки тънката им пелена Ерин можеше да види едри пъстърви и дори няколко сьомги в речните дълбини.