Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Стотици рицари продължаваха да се изсипват в Хейуорт, зажаднели за кратък отдих. Улиците бяха пълни с коне, а ханджията беше изнесъл бурета с ейл пред портата на хана. Младо момиче пълнеше халбите с бързината, с която мъжете успяваха да ги изпият. Нямаше време да ги измива. Някой просто подаваше халбата си напред през гъстата гмеж, заедно с медника, тя прибираше монетата и напълваше халбата.
Ето защо двамата крале с труд си пробиха път през навалицата, за да се доберат до конете си. Времето изтичаше.
В този момент неговият Дни го потупа по рамото. Габорн се обърна и го погледна в очите. Облеченият в кафяв халат мъж изглеждаше потресен.
— Ваше величество… — промълви неговият Дни и разпери широко ръце, сякаш искаше да каже: „Думите не могат да изразят скръбта ми“.
— Какво? — попита Габорн.
— Съжалявам, ваше величество — каза Дни. — Днес ще е лош ден за книгите. Съжалявам. — Аурата на смърт, която обкръжи Габорн, беше смазваща.
— Лош ден за книгите ли? — попита Габорн и потрепери от незнаен ужас.
Беше застанал пред пропаст. „Нападат ме“ — помисли той. Но не усети никакъв нападател.
— Какво? Какво става?
Дебелият крал Оруин гледаше ту него, ту Дни.
— Ваше величество?
Габорн вдигна очи към стоманеносивите облаци и отпрати предупреждението си към Йоме и другите останали в замък Силвареста:
„Бягай!“
Пъхна крак в стремето, понечи да се метне на коня и изведнъж усети, че земята се гърчи.
Стомахът му се сви от разкъсваща болка и силата му изведнъж го напусна. Смъкна се от седлото и постоя замаян, опрян на коня.
„Нападнат съм. От невидим враг.“
— Ваше величество? — попита учудено крал Оруин. — Добре ли сте?
Отново му прилоша и за миг Габорн се почувства силно замаян, без да знае къде е и защо.
После тръсна глава и седна разтреперан на прага на хана. Дървеният праг беше мръсен, но топъл. Хората наоколо се отдръпнаха.
— Мисля, че е отровен! — изрева крал Оруин.
— Не… не! Умират Посветители! — промълви Габорн. — Радж Атън е в Синята кула.
В синята кула
Мъглата над морето се бе задържала гъста цялата сутрин. Радж Атън гребеше към Синята кула, привлечен от зова на морските птици и грохота на разбиващите се в скалите вълни.
В гъстата мъгла мина между бойните кораби, оставени да пазят кулата, и стигна до основата й.
Рамото го болеше от гребането. Крал Менделас Ордън го бе изритал силно в битката им при Лонгмът и го беше счупил. Със своите хиляди дарове на жизненост той щеше да го преживее, но през изминалата седмица бе накарал хирурзите десетина пъти да режат надълбоко и да наместят костите. Раните му зарастваха за минути, но болката бе пронизваща и рамото се оправяше трудно.
Проклети мистарийци… и старият крал Ордън, и синът му.
В последната седмица Радж Атън бе успял да си върне достатъчно силари, за да усили отново метаболизма си и да се подготви отново за бой.
Погледна Синята кула, издигаща се пред него в мъглата. Беше огромна, тази древна крепост, приютила мнозинството от Посветителите на Мистария.
Радж Атън се изправи в малката лодка и нададе дълбок звук от дъното на дробовете си. Не беше вик. Беше по-скоро един-единствен, гъгнив и монотонен звук, който разтърсваше костите, смразяваше въздуха и караше камъните на Синята кула да тътнат в унисон.
Освен това не беше висок. Той беше открил, че силният звук не му върши работа. Беше най-прецизният тон, който му трябваше, нота, различна за всеки вид камък, караща камъка да запява с нея.
Задържа този тон продължително, остави Гласа си да се слее с песента на камъка, докато не чу взривния грохот на цепещите се стени; докато слугите в Синята кула не започнаха да пищят от ужас, с жалки и далечни гласове, като писъците на чайките; докато големите каменни късове от върховете на бойниците не започнаха да падат в морето и да пръскат пяна.
Песента му продължи и покривите започнаха да рухват, хората се мятаха от прозорците в морските глъбини, за да избягат от смъртта.
Песента му продължи. Кулите се сриваха, а водоливниците падаха от стените като грозни пародии на хора, после цялата Синя кула се наклони наляво и полетя към морето.
Димът и прахта от развалините се надигнаха от мъглата. Бойните кораби се плъзнаха към него.
Синята кула се срина. С нейното рухване щеше да рухне и Мистария. Посветителите бяха загинали, както и всички техни стражи.
Радж Атън отново хвана греблата и се измъкна в непрогледната мъгла. Беше по-бърз от бойните кораби.
Гърбът го болеше, но утехата му бе, че Габорн Вал Ордън ще го заболи много повече.