Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Ти, глупачке — каза бавно генералът, — да извършиш такова нещо. Ти не знаеш нищо за това. Не знаеш истината. Да върнеш обратно съкровището на Маргарет фон Хесел! — Той се изсмя и това беше груб, презрителен смях. — Ако ти се отречеш от съкровището, обещавам ти, че тя никога няма да го има пак!
— О, недей, недей, татко — замоли се Пола. — Нека не се караме. Как не можеш да видиш, че най-важното сме ти и аз? Парите нямат никакво значение за мен. Не желая нито едно от нещата, които ти искаш за мен. Не ме интересуват съкровища или могъщество, или каквото и да е било. Имам единствено теб на този свят, а ти говориш за заминаване, искаш да ме напуснеш. Ще разкъсаш сърцето ми, ако сториш така.
Той я погледна и изражението му постепенно се промени. Доближи я и й подаде ръка. Тя я пое, а той я прегърна. Тя го притисна здраво и за първи път от времето на детинството в главата й зазвуча молитва. „Моля те, Боже… моля те, Боже… не допускай да го загубя!“
— Искам да бъдеш щастлива, Паула. Ти си единственото живо създание, което някога съм обичал. Мисълта за теб ме поддържаше жив. Окриляше ме надеждата да зная, че ти растеш някъде, далеч от разрухата. Когато беше бебе, вземах те на ръце и ти обещавах света. Но не аз съм светът, скъпа. Нямам какво да ти предложа… Не ме прекъсвай. Остави ме да довърша. За мен няма никакво бъдеще. Аз съм старец, намерил сигурно убежище. За мен това е достатъчно. Ако те взема със себе си и те видя осъдена да влачиш моето съществувание, да погубваш себе си, тогава моето сърце ще се разкъса. Ще загубя всякаква надежда. Възможно ми е да живея само чрез теб, като зная, че се ползуваш от това, което бих ти дал, ако не бяхме загубили войната. Не ми отказвай това. Позволи ми да превърна в дело обичта си към теб. Приеми Солницата или най-малко позволи ми да ти я покажа и да ти докажа, че тя наистина е твоя. Тогава, ако все пак я откажеш… — Той обхвана главата й с две ръце и като я повдигна, се взря в лицето й. Очите му плуваха в сълзи. — Недей ми отказва. Живял съм само за това.
— О, Боже — шепнеше Пола. — О, Боже, какво да направя?
В този момент зазвъня телефонът. Той я задържа, притиснал я здраво. Изведнъж ръцете му се отпуснаха.
— Отговори, Паула.
Тя вдигна слушалката.
— Аз съм — чу гласа на Фишер тя. — Не казвай нищо, само слушай. Той е при теб, нали?
— Да. Откъде знаеш?
— Това няма значение. Пристигам след няколко минути. Каза ли ти той къде е съкровището?
— Не. Защо не ме оставиш на мира? Не искам да те видя.
— Стигнал съм до същия извод от начина, по който ме напусна. Сега обаче не става дума за мен. Солницата е в твоя апартамент. Идвам при теб с един дърводелец и принцеса Фон Хесел, така че по-добре е той да изчезне оттам. Мисля, че те предупредих.
— Благодаря ти. — Пола погледна към баща си, заслушан в репликите й, изпънат прав като струна, без да разбира нещо от чутото. — Благодаря, че ми съобщаваш. Съжалявам за това, което се случи.
— Не го мисли. — Гласът му звучеше отсечено. — Винаги съм знаел, че ако се наложи да избираш между двама ни, ще предпочетеш него. — Линията щракна, когато той затвори телефона.
— Идват — обърна се Пола към баща си. — Татко, трябва да се махнеш оттук!
— Съкровището е в тази стая. Донесъл съм инструменти, с помощта на които да го извадя, но сега няма време. Кой ти каза, че пристигат?
— Детективът. Той се досетил, че ти си при мен. Даде ми време да те предупредя. Моля те, целуни ме за довиждане и тръгвай още сега. Чакай, чакай… Къде мога да те намеря?
— Не би могла.
— Но ти няма да изчезнеш. Искаш да ме оставиш и да изчезнеш?
Той се наведе и я целуна.
— Съкровището, то е от значение сега. Скоро сама ще видиш своето наследство. И то е твое. Доказателствата са заедно с него.
Той се обърна и излезе. Пола се поколеба, борейки се с импулса да се отпусне в сълзи като изоставено дете. После изтича навън и се огледа — коридорът беше празен.
След минута й се обадиха от рецепцията, че принц Филип фон Хесел е на път към нея.
— Вие сте плакали — каза той, като затвори вратата. Тя бе очаквала да види заедно с него майка му и Фишер и се изненада, че е сам.
— Какво се е случило? — продължи той.