Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Няма значение. Следващия път ще си избереш по-добър.
— Няма какво да избирам. Приключих с браковете. Сега, когато имам теб, не се нуждая от друг мъж.
— Ти си жена — смъмра я деликатно той, — а не малко момиче. Трябва да имаш мъж, който да се грижи за теб, а не един стар баща, изправен пред прага на гроба.
— Не бива да говориш така. Тъкмо това съм намислила. След като намерих теб, не се нуждая от никой друг. Татко, през целия си живот съм търсила някого, който да ме обича. Мама никога не стори това, съпругът ми също. Сега не се интересувам от никого. По дяволите всичките! Ти и аз можем да бъдем заедно. Мога да прекарам целия си живот с теб и ще бъда напълно щастлива. Затова дойдох да те намеря. Солницата на Пьоленберг не значи нищо за мен. Теб търсех и те намерих.
— Ти не знаеш какво говориш — оживи се генералът и запали цигара. — Не съзнаваш думите си. Това е съвсем невъзможно, повярвай ми.
— О, не, възможно е! Ще се махаме заедно оттук… обратно към Мадрид, ако живееш там. Ще тръгна с теб и просто ще изчезнем.
— Не. — Той поклати категорично глава и издуха струя дим. — Не. Не можеш да се обвържеш с мен.
— Защо не? Какво си очаквал? Да се срещнем и после, ей така, да си тръгнеш и изчезнеш? Не, няма да те оставя!
— Дойдох да те намеря с известна цел. Оставих Испания, където живея в сигурност от десетки години, и се върнах във Франция, в Париж, но не за да те вземам със себе си, та да споделяш моя живот на изгнаник: скромен апартамент, скромни доходи, самота, скука, анонимност! Мислиш ли, че искам съдбата на моята дъщеря да бъде такава?
— Аз искам да е такава — настоя Пола. — Това съм искала винаги: да бъда с теб!
— Ти си моето дете. През всички тези години аз пазех нещо за теб, когато узнах, че идва краят на нашия свят, че мога да бъда убит или отвеян някъде по земята. Исках да осигуря твоето наследство. Запазих едно от най-големите богатства в света, за да ти го дам, и сега, моя мила Паула, то е твое.
— Не го желая. Не искам Солницата. Тя не ме интересува.
— Престани да бъдеш глупава! — извика остро той и стана, като я остави на канапето да впива изненадан поглед в него, а той започна да кръстосва стаята. — Солницата на Пьоленберг е твоя. Как можеш да се отказваш от нея с такава лека ръка? Та ти никога не си я виждала! Не знаеш какво означава тя! Огромно състояние от злато и скъпоценни камъни, творба на изкуството, която винаги може да определя сама цената си. Ще станеш една от най-богатите жени, ще имаш власт, ще се стремят към теб. Ще се омъжиш за принц, ако пожелаеш такъв! Хората ще пълзят пред теб, както правеха и пред мен, жадни за поглед или дума!
— Татко, моля те!
Пола се опитваше да спре потока от думи. В него тя чуваше някакъв грозен тътнеж от преувеличаване. Върху лицето му стоеше някакво твърдо, властно изражение, което правеше лъжливо предишното му благородство. Когато впи поглед в нея, той беше гневен, почти враждебен.
— Аз мога да живея като нищожество, изгнаник съм, но ти няма да живееш така! Какво искаш? Да дойдеш в Мадрид и да споделяш този живот, да станеш моя гледачка, докато потъна в гроба? Ако си въобразяваш, че мога да ти позволя да направиш това, то тогава е голямо нещастие и за двама ни, че се срещнахме изобщо! Не! Ти имаш своя съдба. Аз съм я планирал за теб и ти си длъжна да се подчиниш! Трябва да завладееш Солницата на Пьоленберг! Пристигнах, за да ти я връча.
— Тя не ми принадлежи — отвърна отчаяно Пола. — Собственост е на Фон Хеселови. Те разкриха къде се намира тя и са решили да си я приберат по някое време още днес.
Той спря внезапно. Ръката с полуизпушената цигара се отпусна бавно отстрани на тялото му.
— Какво искаш да кажеш? Откъде знаеш всичко това?
— Наеха частен детектив да работи върху този проблем. Той се свърза с мен и аз му дадох нашата загадка. Договорихме се с него: той да търси Солницата, а аз теб. Те знаят всичко за съкровището.
— Казваш, че им е известно къде е укрито?
Той беше бдителен и нащрек, напълно променен. Пола потрепери. Човекът пред нея беше жесток и застрашителен.
— Добре. Отговори ми, Паула. Знаят ли те точно мястото?
— Да, казах ти. Възнамеряват днес да го приберат.
— Ясно. Изглежда, тази жена се опитва да ме изиграе.
— Те имат права над това съкровище. Ти си го взел от тях, татко. Стотици години то е било тяхно семейно притежание.
— Това е лъжа! Солницата на Пьоленберг е напълно законно моя, следователно по закон и твоя, както сама ще откриеш.
— Не. Решила съм това, татко. Що се отнася до мен, с миналото е свършено. Не съм твой съдия за онова, което си вършил, а Солницата е част от това минало. Няма да я докосна дори. Не желая да бъда богата или прочута чрез нея. А ти не забравяй и себе си. Колкото по-продължително оставаш тук, толкова по-голям е рискът да бъдеш разкрит. Една старица на име мадам Бреве те е познала. Аз я посетих и тя плю в лицето ми, когато й казах коя съм. По твоя заповед синът й е бил разстрелян. Да не говорим за това сега, татко, но Солницата на Пьоленберг е част от твоето минало. И ако ти я дадеш на мен, аз ще я предам направо на Фон Хеселови. Обещала съм да постъпя точно така, ако наистина имам някакви права над нея.