Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Знам всичко това, мамо — обади се Филип. — Каза ми го.
— Ах, да — намеси се генералът, — но това бе всичко, което ви каза, нали? Че ми е дала Солницата на Пьоленберг в замяна на моето мълчание. Знаехте толкова, нали? Знаехте и лъжата, разказана на цял свят, че съм я плячкосал? Но не за това тя сега предлага милиони. Не това е написано в писмото, което държи дъщеря ми. Ще ви кажа какво е написано там.
— Не! — изкрещя Маргарет фон Хесел. — Това е лъжа, фалшификация… — Изведнъж тя спря като поразена.
— Там е посочено името на малко селище на френско-германската граница, до Елзас, и адресът на малък пансион. Там, гласи писмото, ще ги намерите. „Те не подозират нищо и очакват да бъдат докарани у нас.“ Спомни си точно тези думи! Спомни си и пазарлъка ни, принцесо! Тогава ти подписа, че Солницата преминава в мое владение в замяна на мълчанието ми по отношение на снаха ти, еврейката, и за следващата услуга, искана от теб и съответно гарантирана от мен, не беше ли така? От своя страна аз спазих договора ни. Арестувах снахата заедно с бебето, твоето внуче, и ги изпратих в Маутхаузен, в газовите камери, както се бяхме уговорили. На каква възраст беше момченцето? На осемнадесет месеца?
Настъпи пълна тишина. Времето сякаш беше спряло. Пола чу гласа на баща си да задава този последен въпрос с насмешлив тон и внезапно усети, че подът се плъзга под нозете й и всеки миг може да загуби съзнание. Със страшни усилия на волята тя съсредоточи погледа си в лицето му и видя горящите сини очи, бляскащи триумфално към жената, на която бе нанесъл този удар, видя ехидната усмивка върху устата му и страхотната, невероятна липса на каквото и да било разкаяние за това, което току-що бе изповядал. Сега вече подът се люлееше. Усети, че нечия ръка я хвана и я подкрепи. Не беше принцът, застанал на около половин метър от нея. Въпреки нареждането на генерала и неговия насочен револвер Фишер бе дошъл да й помогне.
— Мамо — продължи Филип. — Ти ми каза, че той е намерил само нея. Никога не си споменавала, че е имала и дете.
— Нямах друг избор — изрече бавно тя, събирайки сили след краткия припадък. — Докато те продължаваха да живеят, ние щяхме да бъдем винаги уязвими. Той бе разбрал това, така че то можеше да стане достояние и другиму. Тя беше еврейка, авантюристка…
— А детето? — запита Филип. — Синът на Хайнрих, ти си го убила…
Не последва никакъв отговор. Тя направи с ръка жест, като да се защити, а после реши да замълчи.
— А сега, Паула — заговори генералът с ликуващ тон на оправдан човек, — ти вече знаеш истината. Все още ли имаш желание да й върнеш обратно Солницата? Погледни я! Виж каква красота!
— Нека Бог ти прости — затрепери Пола. — Не мога да понасям гледката на тази мръсна, зацапана с кръв вещ! Майка и дете, ти си ги убил, татко!
— Еврейка и полуеврейче — изрече презрително генералът. — Та те не представляваха нищо за мен. Умираха с милиони тогава. Низши създания, мърсещи земята. Колко струваха те в сравнение с това? — И той посочи огромната златна Солница, отправила към тях неизброимите си диамантени очи.
— Не бих докоснала нито нея, нито теб! — изкрещя Пола.
— Виждам. Тъкмо от това се страхувах. Но аз пристигнах приготвен. Паула, иди до входа на апартамента и ми донеси торбата, оставена пред вратата!
— Не! Няма да сторя нищо за теб.
Той погледна към Фишер, обвил с ръка Пола през кръста.
— Идете вие. Снемете ръцете си от моята дъщеря и ми донесете торбата! Ако не сторите това, незабавно ще застрелям принцесата.
— Дръж се, скъпа — прошепна Фишер.
Той се отдели от нея и отиде до входа, а след това донесе тежката полева торба на генерала. Като светкавица му мина мисълта да се хвърли в краката му с надежда, че ненасоченият куршум не ще улучи никого. Ако уцелеше принцесата, не би дал и пет пари, но там беше Пола, бледа и съсипана, олюляваща се върху краката си. Не можеше да рискува.
— Отворете я! — изкомандва генералът. — А сега подайте ми го! — Там имаше малък металически цилиндър. Към него беше прикрепен кабел с металически наконечник и дръжка. Фишер вложи наконечника в протегнатата ръка на генерала. — Сега пали!
Запалката му щракна. Чу се силно изсъскване и от наконечника изскочи дълъг синкавобял пламък. Незабавно стаята се изпълни с ослепителна светлина.
— Не! — пищеше Маргарет фон Хесел. — Не, не… Ох, боже мой!
Силният пламък на оксиацетилена започна да ближе върха на златния дъб. В дясната си ръка генералът държеше пистолета, а с лявата направляваше опустошителния огън върху Солницата. Горните клони вече капеха обезформени на пода. Металът се втечняваше бързо, а хората гледаха безпомощни, прикрили очи от ослепителната светлина. Формите на цялата фигура се размазаха. Нимфите, така чисти в своята грациозност, се топяха в малки златни струйки. Скъпоценните камъни се ронеха като водопад.