Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
Хората бяха много мили сега, когато се беше разболял. Майката на Пола не бе дооценявала добрите страни на английския характер до момента, в който кошмарът около генерал Бронзарт не се развихри над главите им и фалшивата стена, издигната около нея, не се събори от пресата и телевизията. Приятелите им не ги изоставиха въпреки очакванията на двамата да бъдат изолирани. Вместо това те бяха заобиколени от искрено съчувствие. Не чуха нито една дума на порицание, не им бе отправен нито един поглед, който би могъл да се тълкува като обвинение. Градчето застана здраво зад бригадния генерал и жена му. Тогава той заболя от пневмония и тя беше на път да го загуби.
Легнал с високо издигнати върху възглавници гърди, той обърна глава към нея и се усмихна с посинелите си устни.
— Така много съжалявам, скъпа — пошепна той, — задето не мога повече да се боря.
— Не се и опитвай — замоли го тя. — Недей се изтощава. Затвори само очите си и спи.
— Ще заспя след минутка, скъпа, само след минутка.
Той затваряше очи и сякаш се унасяше. В това състояние на полусън беше неспокоен — въртеше се в леглото, главата му се обръщаше ту на едната, ту на другата страна и издаваше кратки, пълни с напрежение звуци. Клокоченето в гърдите му се усилваше. Майката на Пола сниши глава и тихичко заплака. Досега заради неговото спокойствие тя бе стояла смирено, запазила сълзите си за часовете, които й предстоеше да прекара в самотната спалня. Дъщеря й и човекът, за когото тя щеше да се омъжва, бяха пристигнали веднага щом тя им съобщи. Сега бяха долу в гостната. Докторът им бе казал, че краят му е въпрос на часове, дори не и едно денонощие. Младите й бяха предложили да я вземат със себе си, но тя отказа.
Сега тя ясно виждаше съчувствието на дъщеря си — намираше я далеч по-малко резервирана и враждебна откогато и да било. Не че това имаше голямо значение за нея, защото, когато съпругът й умреше, скоро щеше да дойде и нейният край. Тя усещаше това с неумолимия фатализъм от миналото си, така че нямаше кой знае какво голямо значение дали дъщеря й е дошла, но това беше все пак мила проява.
Ръката, която държеше, внезапно я стисна, а след това се изви настрана. Очите на Риджуей бяха отворени, втренчени в нея. Покриваше ги лека сивкава пеленка, не-съществувала никога по-рано.
— Не успях да спра всичко това — застърга задушаваният му глас. — Опитах, скъпа, но не успях… Аз го убих. В онзи ден го проследих от кабинета на Пола и го убих, за да защитя теб, да спра хода на всички следващи събития…
Жена му се взираше в него през сълзите си. Напипа ръката му и я потупа успокоително.
— Знаех, че ти го стори. Разбрах, че беше ти, когато още първия път се измъкна за Лондон, а нямахте никакво събрание в клуба, както каза ти тогава. Извърши го, защото ме обичаше. И ти имаше право. Върху съвестта ти няма да лежи нищо освен любов.
— Не успях — промърмори той. — Всичките ти страдания… Бих направил всичко… Но ти ще бъдеш добре, скъпа моя, нали?
— Разбира се. Ще направя всичко, каквото пожелаеш. И моли Бога да бъдем по-скоро отново заедно.
— Той умря много бързо — задушаваше се бригадният генерал, като изразходваше сили за всяка дума, — а след това изгорих бастуна си. Не се разкайвам за нищо. Бих сторил всичко на този свят заради теб…
— Няма нищо на света, което ти не направи!
Жена му се наведе по-близо до него. За момент устните й се притиснаха към лицето му.
Изведнъж челюстта му се отпусна и се чу остро изхъркване.
— Обичам те — шепнеше майката на Пола. — Обичам те, Джерълд. Ще чакам само да се съберем отново.
Той не отговори, а и не беше чул. Настъпи последна спазматична въздишка, след което в стаята притихна. Жена му сложи ръка върху полуотворените му клепачи и ги притисна. Преди да напусне стаята, тя го целуна още веднъж.
— Така ми е мъчно, мамо. Толкова ми се искаше да бяхме в състояние да направим нещо! — Сълзи изпълваха очите на Пола.
Фишер бе обвил ръка около нея, но когато влезе майката, той я пусна. Пола изтича при нея и улови ръцете й. Фишер видя как майката се отдръпна — не желаеше да бъде докосвана от Пола. Той не бе изненадан, когато тя се освободи от нея. Тя влезе в стаята и каза просто: