Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Защо не продължаваме? — озъби се принцесата към Фишер. — Това го разказахте вече на мен. Хайде нека вашият човек започва търсенето!
На дърводелеца му беше нужен половин час да открие тази част от стената, която при почукване звучеше глухо. Той мина по цялата ламперия, като я почукваше леко от пода до горното й ниво. Пола го наблюдаваше напрегната, а принцесата остана в креслото си с изправен гръб, прехвърлила крак върху крак, поклащайки го в такт с почукванията. Тя не погледна нито веднъж към сина си. Накрая дърводелецът се обърна към Фишер:
— Ей тук стената звучи кухо.
Той стоеше вдясно от мраморната камина. Дървената облицовка бе покрита с красива резбована плетеница от листа и цветя. Фишер се наведе и прекара пръсти върху резбата. Никъде не установи място на снаждане.
— Сигурен ли сте? — запита той.
Човекът кимна. Почерняла цигара висеше в единия ъгъл на устата му. Принцесата забрави да се възпротиви, когато той запали цигара.
— Смея да твърдя, че тук стената е куха. Не мога обаче да видя къде е рязана ламперията. За момент, имам силен електрически фенер сред вещите си.
Мощен сноп светлина заигра върху резбата. Фишер го направляваше, а работникът опипваше повърхността.
— Невъзможно е да се открие. Който е свалял този лист и го е поставил обратно на място, е бил голям майстор.
— Да — каза Фишер, — бил е. Не напипвате ли някаква цепнатина?
Дърводелецът застана на колене. Пръстите му бяха обхванали голямо парче от резбата.
— Насочете светлината по-близо. Ха така! Мисля, че го намерих. Ей тук има някаква неравност. Вижте тънка като косъм линия по кривината! Отива нагоре, едва забележима, но я има. Тук дървото е било срязано!
Чу се раздвижване откъм страна на принцесата. Дотогава тя седеше неподвижна, поклащайки само крака си.
— Отваряй! — изкомандува тя. — Режи!
Работникът й хвърли поглед през рамо.
— Нямам намерение да повреждам това дърво, мадам. Това е красива резба от XVIII век. Ще ми трябва дълго време, за да я запазя при работата си.
Никой не продума. Фишер стоеше до него, насочил светлината върху стената. Бавно и с изключителна предпазливост дърводелецът подмушна върха на тънък трион и започна да реже по линията. Шумът от стъргането изглеждаше страшен — наблюдаващите сякаш бяха спрели дишането си. Пола не помръдваше, забила погледа си в яркия кръг от светлина и движенията на триона — напред, назад. Внезапно се чу шум — принцесата бе на крака.
— Режи! — крещеше тя. — Режи направо и, за бога, не се мотай!
— Правете, както ви нарежда — каза му тихо Фишер. — Тя е в състояние да заплати всяка вреда. А вие не можете да я избегнете. Побързайте да снемем този лист.
През прозорците отвън долетяха удари на часовник. Веднага и бронзовият часовник върху камината запя своята мелодия. Оставаше да бъдат разрязани около тридесет сантиметра. Дървеният лист зееше вече от три страни, очертавайки тъмната сянка на кухината отзад.
— Хоп! Готово! — И дърводелецът сне триона и потегли изрязаната плоскост.
Фишер насочи светлината в получения отвор и веднага се видя бляскаво зарево от злато. Дърводелецът зърна първи тези искри и дръпна. Дървеният панел отскочи и чукна близката масичка с трясък.
— Христе Боже!
Фишер изтърва фенера на пода и той угасна.
— Помогнете ми — каза той. — Помогнете ми да я извадим.
Несъзнателно Пола се придвижи напред, тъй като фигурата на Маргарет фон Хесел й пречеше да вижда.
Двамата мъже посегнаха в тъмния отвор и повдигнаха.
— Махнете се! — изстърга като пила гласът на принцесата. — Отстранете се! Искам да я видя!
Скулптурата стоеше върху килима, светнала като слънце, искряща с диамантите си. Огромният рубин в основата й червенееше като отворена рана. Фишер, замръзнал на мястото си, шепнеше:
— Боже мой, Боже мой, погледни това нещо!
Снимките далеч не бяха отразили всичко. Те показваха нещо безценно, но не одухотворено. Това чудо на изкуството изглеждаше сега като живо. Листата на моделирания дъб, обсипани с диаманти, видимо трептяха. Нимфите и преследващите ги сатири бяха живи в позлатената си плът. Красота и величие горяха и искряха като жарава.
— Най-сетне! — Гласът на Маргарет фон Хесел потрепери от тържество, страст и толкова много чувства, че звучеше почти непознато. — Най-после аз я имам отново!