Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
Маргарет фон Хесел хълцаше, задавена от сълзи. Не се чуваше нищо друго освен нейния спазматичен плач и грозното съскане на пламъка, докато разкъсваше и поглъщаше огромната златна маса, сега вече така обезобразена, че в нея не можеше да се разпознае нищо.
— Ето я твоята Солница! — викна генералът. — Погледай я! Сега вече можеш да си я получиш обратно!
За няколко секунди той остана загледан в нея и ръката, хванала здраво пистолета, се сниши. Със светкавично движение Дънстън мушна ръката си в джоба и стреля през дрехата. А след това извади револвера и стреля повторно. Генералът се преви и извика. Пистолетът му падна. Дънстън го заобиколи и се прицели в Пола. Лявата ръка на генерала, държаща оксиацетилена, се изви в блестяща арка и Дънстън издаде агонизиращ писък, когато пламъкът го близна. Куршумът, насочен към Пола, удари стената на около тридесет сантиметра встрани от нея. За миг генералът като че ли се втренчи в нея, а после опита да каже нещо. Веднага след това ослепителната светлина угасна, а той се строполи тежко на пода. Пола изпищя. Още по-силно прозвуча гневният вик на принцесата, отправен към обгорения и стенещ Дънстън.
— Глупако! Много късно, идиот такъв!
Фишер обърна тялото на генерала. Очите му бяха все още втренчени, а устата му отворена за неизречени-те думи. На педя от него разтопената безформена маса на Солницата на Пьоленберг ронеше своите златни сълзи.
— Заминавам днес следобед.
Принцът изглеждаше значително по-стар. Покрай очите му личеше мрежица от тънки линии, а дълбока бразда пресичаше чистото чело — Пола не я бе виждала досега. Той стоеше в средата на хола, изправен и горд. Пола си помисли, че външно освен изражението на горчива напрегнатост той изглеждаше съвсем неповлиян от това, което се случи. Каквото и да казваха враговете им, никой не можеше да отрече, че Фон Хеселови умееха да се владеят.
— Тъкмо мислех да ви се обадя — каза Пола. — Връщам се в Англия. Как е майка ви?
Тя бе видяла как почти изнесоха принцесата от апартамента, внезапно припаднала старица, бореща се с шока.
— Предполагам, че се е съвзела. Не съм ходил още да я видя, трябва да си призная.
— Разбирам какво чувствувате. Съжалявам.
— Надявам се никога да не го разберете. Стореното от майка ми не може да бъде извинено. Отсега нататък няма да имам нищо общо с нея.
— Може да промените решението си.
— Вие щяхте ли да го промените, ако баща ви не бе убит?
— Не. Аз също не бих го променила. Искам да ви дам нещо. Няма да се забавя и минута. Седнете, моля, изглеждате изморен.
— Благодаря ви. — Той направи усилие и се усмихна. Това само подчерта тъгата в очите му. — Безпокоя се за вас, мисис Стенли. Надявах се да не ви намеря много разстроена.
— Бях — каза Пола, като се върна с плик в ръка, — но не останах сама, да бъде благословен Бог. Така ми бе много по-лесно. Сега се чувствувам в състояние да забравя миналото. Вие също трябва да опитате.
— Ще бъде много трудно. Аз съм германец, а на всичко отгоре и Фон Хесел. Налага ми се цял живот да просъществувам с него. Трябва да живея със съзнанието за стореното от майка ми. Това ще ми тежи най-много.
— Искам да вземете тези неща — и Пола му подаде плика. — Документите за собствеността и майчиното ви писмо до баща ми. Можете да ги унищожите и никой никога няма да разбере нищо. Моля, вземете ги!
Той се вгледа в нея.
— Не мога да ви изкажа благодарността си. Но вие знаете… сигурен съм, че знаете…
— Скоро ще трябва да тръгвам. Искам да си ида у дома.
— В Англия? У дома?
— Да — и тя му подаде ръка.
Той я пое и вместо официалното докосване с устните просто я задържа.
— Тръгваме в различни посоки — каза смирено той. — Но аз исках да се осъществи това, което ви казах. Ще дойдете ли в Германия?
— Не, не, принц Филип. Не сега. Като търсех корените си в Германия, търсех всъщност баща си. Излекувах се вече от тези фантазии. Няма къде да бягам повече. Казах у дома и имах тъкмо това предвид. Good bye и много щастие.
Той се наведе и целуна ръката й.
— Good bye, мисис Стенли. Така много исках да бъде Auf Wiedersehen!
Вратата се затвори след него и той изчезна. Пола взе телефона.
— Тук е мисис Стенли. Моля, изпратете човек за багажа ми.
Хриптящи предсмъртни звуци изпълваха стаята. Ту се издигаха, ту се снишаваха в ритъм със затрудненото дишане на бригадния генерал. Искрящ сноп следобедни слънчеви лъчи падаше в основата на леглото му и в него блестяха милиони прашинки. Денят беше много топъл и прозорците бяха отворени. Искрици живот прекъсваха от време на време постоянното клокочене във възпалените бели дробове на Джерълд Риджуей. Това беше последното му простудно заболяване и той изживяваше последното си белодробно поражение. За жена му не оставаше нищо друго, освен да стои до леглото и да чака края му. Беше отказала да го остави дори на грижите на медицинска сестра. Той беше все още в съзнание, въпреки че понякога изпадаше в унес, който всеки момент можеше да премине в смърт. Ръката му лежеше в нейната и понякога напрягаше сили да я стисне леко, за да я успокои.