Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Небето беше облачно. Горещият вятър навеждаше към земята цветята и храстите. Вдигнатата по пътя прах се виеше на облаци и падаше върху дърветата.
Монтале, която през цялото време изпълняваше ролята на ловък разузнавач, направи няколко крачки и след като се увери още веднъж, че никой не ги подслушва и не ги следи, каза:
— Слава Богу, най-после сме съвършено сами. От вчерашния ден всички ни шпионират и се пазят от нас като от чумави.
Ла Валиер наведе глава и въздъхна.
— Това не прилича на нищо — продължи Монтале. — Започвайки от Маликорн и завършвайки с господин Дьо Сент-Енян, всички искат да узнаят нашата тайна. Хайде, Луиза, да поговорим малко, за да зная какво да правя.
Ла Валиер вдигна към своята приятелка чистите си и дълбоки като синевата на пролетно небе очи.
— А аз — каза тя — ще те запитам защо ни повикаха при принцесата. Защо нощувахме при нея, а не в стаите си? Защо ти се върна толкова късно и защо днес от сутринта над нас е установено строго наблюдение?
— Скъпа ми, Луиза, на моя въпрос ти отговаряш с въпрос, или по-точно, с десет въпроса, а това съвсем не е отговор. След малко ще ти разкажа всичко, но тъй като това, което ме питаш, не е важно, то може да почака. Аз те питам за нещо, от което всичго ще зависи: има ли тайна, или няма.
— Не зная — отвърна Луиза, — известно ми е само, че от моя страна беше направена още една грешка след глупавите вчерашни думи и още по-глупавия припадък. Сега всички говорят само за нас.
— По-ясно казано, за тебе, мила моя — разсмя се Монтале, — за тебе и за Тоне-Шарант. Вие двете вчера изпращахте признания към облаците, но за нещастие, те бяха чути.
Ла Валиер наведе глава.
— Наистина, ти ме огорчаваш.
— Аз?
— Да, тези шеги са ми много неприятни.
— Виж какво, Луиза, аз съвсем не се шегувам, напротив, говоря много сериозно. Аз те изведох от замъка, пропуснах обедната литургия, измислих си мигрена, така както я измисли принцесата, и показах десет пъти по-голямо дипломатическо изкуство, отколкото господин Колбер е наследил от господин Мазарини и го употребява спрямо господин Фуке, съвсем не за да гледам как хитруваш с мен, след като останахме насаме с теб. Не, аз не те питам от просто любопитство, а защото положението е наистина критично. Това, което каза вчера, е известно на всички. Всички говорят за това. Всеки си фантазира по своему. Тази нощ ти имаше честта да обърнеш вниманието на целия двор към себе си, а и днес интересът към теб не е изстинал, мила моя. На тебе ти приписват толкова нежни и остроумни фрази, че госпожица Дьо Скюдери и нейният брат биха умрели от яд, ако тези изречения им бяха предадени точно.
— Ах, мила Монтале — въздъхна бедното момиче, — ти по-добре от всички знаеш какво казах, нали на теб го казах!
— Боже мой, наистина зная, но работата не е в това. Аз не съм забравила нито една твоя дума, но ти действително ли мислеше това, което каза?
Луиза се смути.
— Пак разпити? — извика тя. — Готова съм да дам всичко, за да забравя казаното от мен… Защо всички се стараят да ми напомнят за думите ми? Това е ужасно!
— Какво е тук ужасното?
— Ужасното е, че моята приятелка, която трябва да ме пази и да ми дава съвети, вместо това ме убива със своите въпроси.
— Това е вече прекалено! — възмути се Монтале. Никой не се кани да те убива, никой не се кани да те ограбва, измъквайки от теб тайната ти. От теб се иска доброволно да я откриеш, защото тя не се отнася само до теб, а до всички нас Същото би ти казала и Тоне-Шарант, ако беше тук. Вчера вечерта тя искаше да разговаря с мен в нашата стая и аз отивам там след всичките маникановски и маликорновски разговори, но изведнъж научавам, че принцесата е наказала придворните дами да не нощуват в стаите си, а при нея. Тя ги арестувала, за да не им даде възможност да разговарят една с друга. Днес сутринта тя се е затворила с Тоне-Шарант. Кажи ни, скъпа, доколко ние с Атенаис можем да разчитаме на теб, и ние ще ти кажем колко можеш да разчиташ на нас.
— Лошо разбирам въпроса ти — каза развълнуваната девойка.
— Струва ми се, че отлично ме разбираш. Ще ти го кажа още по-ясно, за да нямаш възможност да извърташ. Кажи ясно: обичаш ли господин Дьо Бражелон? Сега е ясно, нали?