Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Ора, смили се над мен! — умоляваше я Ла Валиер. — Досега беше жестока, но не бъди безжалостна!
Тези думи, произнесени с истинска жар, изгониха ако не от сърцето на Монтале, то поне от лицето й всякаква следа от ирония.
— Вие сте прекрасен като Амадис, господин Дьо Бражелон! — извика тя. — И се явявате в пълно въоръжение, както той.
— Поздравявам ви, госпожици! — каза, покланяйки се, Бражелон.
— Защо са тези ботуши? — заинтересува се Монтале, докато приятелката й запазваше мълчание.
— Защо ли? — повтори въпроса Раул.
— Да — осмели се да прекъсне мълчанието си Ла Валиер.
— Защото заминавам — отвърна той, гледайки към Луиза. Ла Валиер почувства пристъп на суеверен страх и залитна.
— Вие заминавате, Раул? — учуди се тя. — Къде?
— В Англия, скъпа Луиза — поклони се младият човек със свойствената за него учтивост.
— Какво ще правите в Англия?
— Кралят ме изпраща там.
— Кралят? — в един глас извикаха Луиза и Ора, като неволно се спогледаха, спомняйки си току-що прекъснатия разговор.
Раул забеляза тези погледи, но те останаха непонятни за него.
Той си обясни това със съжалението към него от страна на младите момичета.
— Негово величество — започна той — благоволи да си спомни, че граф Дьо ла Фер се ползва от благосклонността на крал Чарлз към него, когато отивах към църквата, той ме видя и със знак ме извика. Когато се приближих, кралят каза: „Господин Дьо Бражелон, идете при господин Фуке, при когото се намират моите писма до английския крал, вие ще ги занесете.“ Аз се поклоних. „Да — добави той, — преди да заминете, се отбийте при принцесата, тя ще ви даде поръчение до брат си.“
— Боже мой! — замислено прошепна дълбоко обезпокоената Луиза.
— Толкова бързо? Толкова скоро ли ви е заповядано да заминете? — попита Монтале, зашеметена от тази странна заповед.
— За да се подчиняваш както трябва на този, когото уважаваш — каза Раул, — трябва да се подчиняваш незабавно. Десет минути след получаването на заповедта, аз бях готов. Принцесата е предупредена и пише писмо, което ще благоволи да ми даде. А в това време аз узнах от госпожица Дьо Тоне-Шарант, че вие сте в парка, и дойдох тук, където ви заварих и двете.
— И двете не сме добре — горчиво се усмихна Монтале, идвайки на помощ на Луиза, чието лице явно се беше променило.
— Не сте добре? — повтори Раул, нежно докосвайки ръката на Луиза. — Да, действително, ръката ви е ледена!
— Това са дреболии.
— Нали този студ не достига до сърцето ви, скъпа Луиза? — с нежна усмивка попита младият човек.
Луиза бързо вдигна глава, сякаш предполагаше, че този въпрос е породен от подозрения. Тя не беше на себе си.
— Вие знаете, че за приятел като вас — произнесе с усилие тя — моето сърце никога няма да бъде хладно.
— Благодаря ви, Луиза. Познавам сърцето и душата ви и разбира се, че не съдя за състоянието на чувствата ви по топлината на тялото. Вие знаете колко ви обичам и с каква беззаветна преданост ще отдам живота си за вас. Затова ще ми простите, ако говоря малко по детински с вас.
— Говорете, Раул — прошепна треперещата Луиза, — слушам ви.
— Не мога да се разделя с вас, отнасяйки със себе си тъга, знам, че е нелепо, но ме мъчи.
— Значи заминавате за дълго? — попита Ла Валиер със сподавен глас, докато Монтале се обърна.
— Не, сигурно ще се върна след две седмици.
Ла Валиер притисна ръка към разтуптялото се сърце.
— Странно — каза Раул, — заминавайки от вас, винаги съм бил весел, макар да съм се отправял в опасен път. Винаги съм бил със спокойно сърце, опиянен от надеждата за бъдещо щастие, въпреки че са ме заплашвали куршумите на испанците или тежките алебарди на валоните. Днес не ме заплашва нищо, предстои ми спокоен и приятен път, след който ме чака награда, която сигурно ще завоювам. Аз може би ще ви завоювам, каква по-голяма награда за мен от това. Все пак, Луиза, не знам защо то-ва щастие, всички тези надежди се разсейват като дим, като несбъдната мечта и там, в дълбочината на сърцето ми, цари тъга, някакво угнетение, униние. Не знам защо е така, Луиза, защото никога не съм ви обичал със силата, която ме владее в тази минута. О, Боже мой, Боже мой!
При последното възклицание на това разбито сърце Ла Валиер се обля със сълзи и падна в ръцете на Монтале. Макар че Ора не беше много мекосърдечна, все пак очите й се овлажниха.
Раул видя сълзите на годеницата си. Но погледът му не проникна по-надълбоко, за да узнае какво се крие зад тях Той коленичи пред нея и целуна ръката й. Беше очевидно, че в тази целувка вложи цялата си любов.
— Станете, станете! — заповяда му Монтале, готова да се разплаче. — Атенаис идва към нас.