Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Как бих могъл да сбъркам? Това не е в нашата тема. Много ли ви трябват пари?
— Ох! — жално въздъхна Маникан.
— В такъв случай бъдете спокоен. Ще направя всичко възможно.
— Действайте!
Дьо Гиш беше приближил до тях. Маликорн си тръгна, а Маникан се приближи до графа.
Дьо Гиш беше мрачен и замислен.
— Кажете, каква рима подбирате, скъпи графе? — обърна се към него Маникан.
Дьо Гиш позна приятеля си и го хвана под ръка.
— Драги Маникан, аз търся нещо по-важно от рима.
— Какво именно?
— Ще ми помогнете ли да намеря това, което търся? Вие сте мързелив, значи сте изобретателен.
— Моята изобретателност е на вашите услуги, графе.
— Искам да вляза в една къща, където имам работа.
— Ами влезте.
— Естествено, но там живее ревнив мъж.
— Нима е по-страшен от Цербер?
— Не по-страшен, но е по-ревнив.
— Той има ли три глави като този, който охранява входа към ада? Не вдигайте рамене, драги графе! Имам основание да ви задам този въпрос, защото според поетите, за да омилостивиш Цербера, трябва да го нагостиш с баничка. Привикнал съм да гледам на нещата трезво и затова, графе, ако има три глави, трябва да го нагостите с три банички.
— Шегобиец! — усмихна се графът.
— Сега — продължи Маникан — да се запознаем по-отблизо с тази къща, каквато и да е тя, защото подобна тактика няма да ни навреди.
— Ах, Маникан — въздъхна Дьо Гиш, — трябва да намерим добър предлог!
— Предлог? Ще намерим сто, хиляда предлога. Ако беше тук Маликорн, вече щеше да е измислил петдесет хиляди предлога.
— Кой е този Маликорн? — попита графът, присвивайки очи, сякаш се мъчеше да си спомни — Струва ми се, че съм чувал тази фамилия.
— Мисля, че сте я чували… Дължите на баща му тридесет хиляди екю.
— Ах, да… Славният момък от Орлеан.
— На когото обещахте място в този дом… не в този, където живее ревнивият мъж, а в дома на принца.
— Добре, ако твоят приятел е толкова изобретателен, нека измисли как да омилостивим принца, и да ме помири с него.
— Добре, ще поговоря с него.
— Кой идва насам?
— Виконт Дьо Бражелон.
— Раул? Да, действително.
Дьо Гиш тръгна към приятеля си.
Вие ли сте, скъпи Раул?
— Да, исках да се сбогувам с вас, мили приятелю — отвърна Раул. — Здравейте, господин Маникан.
— Как, вече тръгваш ли?
— Да. По заповед на краля.
— Къде?
— За Лондон. Отивам при принцесата, за да дам писмото на Чарлз II.
— Тя е сама. Принцът не е в къщи.
— Къде може да е той?
— Отиде да се къпе.
— Тогава, приятелю мой, като негов приближен предай му моите извинения. Бих го почакал, за да чуя разпорежданията му, ако негово величество не ми беше наредил чрез господин Фуке незабавно да тръгвам.
Маникан подбутна Дьо Гиш с лакът.
— Ето ти предлог.
— Какъв?
— Извиненията на Дьо Бражелон.
— Не е много подходящ.
— Превъзходен е, ако принцът не ви се сърди. Ако се сърди, е лош, както и всеки друг предлог.
— Прав сте, Маникан. Трябва ми случай, какъвто и да е, за да се помирим. На добър път, Раул!
Приятелите се прегърнаха.
След минута Раул влизаше вече при принцесата.
Тя още седеше зад писалището, където беше писала писмото. Пред нея гореше свещ от розов восък, който беше използван за запечатване на писмото. Потънала в размисъл, тя беше забравила да духне свещта.
Дьо Бражелон беше очакван. Едва беше влязъл, и за него доложиха на принцесата.
Той беше олицетворение на изяществото. Който веднъж го бе видял, вече не можеше да го забрави. Принцесата не само го беше виждала, тъй като той беше един от първите, които я посрещнаха на френска земя, но и го помнеше добре, тъй като я придружаваше от Хавър до Париж.
Хенриета беше запазила много добри впечатления от него.
— Ах, това сте вие, виконт! — каза тя. — Ще се видите с моя брат, който ще бъде щастлив да ви изкаже признателност, дължаща се на заслугите на вашия баща!
— Граф Дьо ла Фер беше достатъчно възнаграден с милостта на краля за онези дребни услуги, които е имал чест да му окаже, и аз ще отнеса на негово величество уверението в уважение, преданост и благодарност от сина и бащата.
— Познавате ли брат ми, виконт?
— Не, ваше височество. Ще имам щастието да видя негово величество за пръв път.
— Вие не се нуждаете от препоръки. Но ако се съмнявате във вашите достойнства, кажете смело, че аз гарантирам за вас.
— Ваше височество е много добра.
— Не, господин Дьо Бражелон. Помня как пътувахте до мен, и забелязах вашата голяма сдържаност редом с безумствата, които извършваха двамата лудетини Дьо Гиш и Бъкингам. Да не говорим за тях, а за вас. Отивате там, за да получите място ли? Простете ми за този въпрос. Задавам го не от любопитство, а да ви бъда полезна с нещо, ако мога.