Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Раул стана, усмихна се още веднъж на Луиза, която вече не смееше да го погледне, и горещо стискайки ръката на Монтале, се обърна, за да посрещне госпожица Дьо Тоне-Шарант. Шумът на копринената рокля се чуваше съвсем наблизо.
— Принцесата написа ли вече писмото? — попита той, след като тя се приближи достатъчно, за да го чуе.
— Да, виконт, писмото е написано, запечатано и нейно височество ви чака.
Чувайки тези думи, Бражелон се поклони на Атенаис, хвърли последен поглед към Луиза, отправи приветствие към Монтале и тръгна към замъка.
По пътя той непрекъснато се обръщаше. Трите придворни дами мълчешком го съпроводиха с поглед, докато той не се скри от очите им.
— Най-после — каза Атенаис, — първа нарушавайки възцарилото се мълчание. — Най-после можем свободно да поговорим за вчерашното събитие и да решим как да се държим по-нататък. Ако искате да ми обърнете малко внимание, — продължи тя, оглеждайки се, — накратко ще ви кажа мнението си, преди всичко за това — как гледам на нашите задължения. Ако не ме разберете от половин дума, ще ви обявя разпореждането на принцесата.
Тя енергично подчерта последните си думи, за да не остане никакво съмнение у приятелките й относно официалния характер на тези думи.
— Разпореждания на принцесата! — в един глас извикаха. Монтале и Луиза.
— Ултиматум! — дипломатически каза госпожица Тоне-Шарант.
— Боже мой! — прошепна Ла Валиер. — Значи принцесата знае…
— Принцесата знае повече, отколкото й казахме — отсече Атенаис, — затова да бъдем нащрек.
— Да — отвърна Монтале, — говори, аз те слушам внимателно.
— Боже мой, Боже мой! — прошепна треперещата Луиза. — Ще преживея ли всичко това?
— Не се плашете — каза Атенаис, — имам лекарство за вас. Тя седна между двете си приятелки, взе ги за ръце и се накани да говори. Но не беше успяла да отвори уста, когато по пътя зад оградата на замъка се чу конски тропот.
Глава тридесет и шеста
ЩАСТЛИВ КАТО ПРИНЦ
По пътя към замъка Бражелон срещна Дьо Гиш. Преди това се беше сблъскал с Маникан, който на свой ред се бе видял с Маликорн. Как Маликорн се срещна с Маникан? По най-прост начин. Той изчака завръщането му от обедната служба, където беше отишъл с Дьо Сент-Енян. Те много се зарадваха на срещата си и Маникан се възползва от случая да попита приятеля си дали няма някое екю в джоба.
Без да се учуди на този въпрос, Маликорн отвърна, че джобът му, от който всеки взима, без да слага нищо, прилича на кладенец, който дава вода през зимата, но през лятото благодарение на усърдието на градинарите пресъхва до дъно. Джобът му беше достатъчно дълбок, за да може да се черпи от него до насита по време на жетвата, но за нещастие, злоупотребите го бяха опустошили напълно.
На тези думи Маникан отвърна замислено:
— Това е вярно.
— Значи трябва да го напълним — добави Малигорн.
— Без съмнение, но как?
— Няма нищо по-лесно, скъпи ми Маникан.
— Добре, да чуем!
— Място при принца, и въпросът е решен.
— Имате ли това място?
— Имам право на него.
— Тогава?
— Това, че право на длъжност без длъжност е като кесия без пари.
— Правилно — съгласи се Маникан.
— Значи ще се борим за мястото.
— Най-скъпи от скъпите ми — въздъхна Маникан, — да се получа място при принца е много трудно в нашето положение.
— Мислители?
— Разбира се. В сегашната ситуация не можем нищо да искаме от принца.
— Защо?
— Защото той е доста хладен към нас.
— Глупости! — отряза Маликорн.
— А ако поухажваме принцесата? — предложи Маникан. — Може би ще му угодим!
— Вярно. Ако ухажваме принцесата, принцът ще ни обожава.
— Хм!
— Ние не сме глупаци! Затова вие, господин Маникан, като виден дипломат трябва да помирите принца с Дьо Гиш.
— Кажете, Маликорн, какво ви довери Дьо Сент-Енян?
— На мен? Нищо. Просто ме питаше, това е всичко.
— С мен той не беше толкова сдържан.
— Какво ви каза?
— Че кралят е безумно влюбен в Ла Валиер.
— Това ни е известно, дявол го взел! Всички тук говорят само за това. Вие постъпете обаче съгласно съвета ми. Поговорете с Дьо Гиш и го убедете да заглади вината си пред принца.
— Но затова е необходимо първо да го намерим.
— Мисля, че не е толкова трудно. За да го видите, направете като мен. Почакайте го. Той обожава разходките.
— Да, но къде се разхожда?
— Що за въпрос. Нали е влюбен в принцесата!
— Така казват.
— Значи се разхожда под прозорците й.
— Вижте, мой мили Маликорн, не сте сбъркали. Ето го.