— Ти не спа миналата нощ — подпухналите черти на Надин издаваха лошото й настроение, собственото й недоспиване, крайното й изтощение.
Надин седна на стола в спалнята с кръстосани крака, с тънка нощница, вдигната до коленете й.
— Днес няма да правя закуска. Снощи не изяде вечерята, която приготвих.
Ричард лежеше на леглото и проследяваше с очи една стара следа от земетресение по мазилката на тавана.
— Сънувах, че е избягал в Хиспаниола — каза той разсеяно.
— Кой? Голдсмит?
— Сънувах, че сега е там и го стягат здраво с адска корона.
— Защо биха го направили, ако полковник Сър му е приятел? Това би било ужасно. — Надин се размърда неспокойно. — Няма как да разберем.
— Аз съм свързан с него — рече Ричард. — Аз знам.
— Не можеш да знаеш — каза меко тя.
— Една мистична връзка. — Той се взираше съсредоточено в нея, без враждебност. — Аз знам всичко за него. Мога да го почувствам.
— Това е глупаво — каза тя още по-меко. Той отново погледна към тавана.
— Не би ни напуснал без причина.
— Ричард… Той се крие от полицията.
Ричард поклати глава, убеден в нещо друго.
— Той е там, където винаги е искал да бъде, но те са му приготвили няколко изненади. Понякога той говори за Гвинея.
— Откъдето идват кокошките? — засмя се Надин.
— Това беше мечтаната Африка. Той си мислеше, че Ярдли създава най-хубавото място на Земята. Казваше, че хората там са мили и любезни и не заслужават историята си. САЩ предадоха чернокожите там, както сториха това и тук.
— Не и аз — остро изрече Надин. — Слушай, ще направя закуска.
— Всички сме отговорни. На всички ни се иска да избягаме от това, което сме, от грешките си. Може би войната е вид бягство, една нация се превръща в нещо различно. Съгласна ли си?
— Нямам мнение — каза Надин. — Трябва да си гладен, Ричард. Минаха 24 часа, откакто яде за последен път. Нека хапнем и поговорим за ръкописа ти.
Той вдигна нагоре ръката си, като че захвърляше нещо.
— Заминал. Безполезен. Нося го вътре в себе си, но не мога да го изразя. Емануел не би ме предал. Той искаше да науча нещо чрез връзката ни. Да науча какво е нужно, за да триумфирам над ужасната ни история.
Надин затвори очи и натисна слепоочията си с кокалчетата на пръстите си.
— Защо ли стоя с теб? — въздъхна тя.
— Не знам — каза Ричард остро, изправяйки се в леглото. Тя скочи от изненада.
— Моля те, не продължавай!
— Не ми трябваш. Имам нужда от време, за да помисля.
— Ричард — умоляваше го тя. — Ти си гладен. Не мислиш трезво. Знам, че Селекторът те изплаши! Мен също ме уплаши. Но Селекторите не търсят теб или мен. Те търсят него. Ако се върнат ще им кажем, че той е в Хиспаниола и те няма повече да ни безпокоят.
Той нарочно се протегна като стар котарак. Ставите му изпукаха.
— Селекторите са напълно безполезни — каза той. — Почти всички, които познавам, са безполезни хора.
— Съгласна съм — кимна Надин. — Може би ние сме безполезни.
Той не обърна внимание на думите й и стана.
— Сок? Някаква храна? Ще направя закуска, ако обещаеш да я изядеш — изправи се и Надин.
— Добре, ще ям — кимна Ричард.
