Кралицата на ангелите

— Така е. — Вече знаеха това.

— Не съм сигурен какво точно искате да научите?

— Ако има нещо важно, което сте пропуснали, кажете ни го — повтори Ървин.

— Господи, как мога да знам кое е важно?

— Има ли някакъв въпрос, който не сме ви задали, а вие смятате, че би трябвало да сме?

Изражение на дълбок размисъл.

— Вие така и не попитахте какво съм мислил, докато убивам приятелите си — каза той.

— Чухте ли това? — попита Мартин в наблюдателната зала.

— Никакви лични местоимения — каза Карол.

— Не признава нищо, не наистина, да върви по дяволите — възкликна Мартин. — Къде е Албигони? Той трябваше да е тук до девет часа.

— За какво си мислехте? — попита Марджъри.

— Те отказаха да видят какъв съм наистина. Искаха някой друг. Не го разбирам, но е вярно. Защита. Те се опитваха да убиват.

— Затова ли ги убихте?

Голдсмит твърдо поклати глава.

— Защо просто не ме сложите да спя и да продължим нататък.

— Имаме още петдесет минути — каза Марджъри. — Всичко е по график. Искате ли да ни кажете още нещо?

— Само колко е тъжно всичко това — въздъхна Голдсмит. — Сега дори не чувствам, че съм жив. Не чувствам никаква вина или отговорност. Опитах се да пиша поезия, докато съм затворен тук, но не мога. Отвътре съм мъртъв. Това разкаяние ли е? Вие сте психолози. Можете ли да ми кажете какво чувствам?

— Все още не — отвърна Ървин.

Ласкал гледаше от ъгъла, без да каже нищо. Държеше брадичката си с ръка като чаша, а лакътят му беше хванат с другата ръка.

— Вие ме попитахте кой съм. Ами ще ви кажа какво не съм. Сега дори не съм човешко същество. Нямам чувство за посока. Оплескал съм всичко. Всичко е сиво.

— Не е необичайно, когато някой е подложен на силен стрес — започна Марджъри.

— Но сега аз не съм в опасност. Вярвам на Том. Имам доверие и на вас, приятели. Той нямаше да ви наеме, ако не бяхте добри.

Ървин се поклони с професионална скромност.

— Благодаря ви.

Голдсмит огледа стаята.

— Затворен съм тук повече от ден и наистина не ме е грижа. Мога да остана завинаги тук и това няма да ме притеснява. Наказват ли ме? В депресия ли изпадам?

— Не мисля така — каза Ървин. — Но…

Голдсмит повдигна нагоре ръката си и се наведе напред, като че да довери нещо.

— Убиецът заслужава някакво наказание. Нещо много лошо. Трябва да бъде изпратен на Селекторите. През цялото време бях съгласен с Джон Ярдли. Какво би направил той сега? Ако беше приятел, щеше да ме накаже. — Гласът на Голдсмит не се промени по сила или височина.

— Слаб афект — каза Мартин, приглушавайки думите си с двата пръста, с които барабанеше по устата си. — Това е всичко засега. Могат да се оттеглят.

В стаята на Голдсмит светна сигнална светлина, затвориха изключените си компютри и прекрачиха през отворената врата. Ласкал ги последва.

Мартин и Карол продължиха да гледат още няколко минути, след като Голдсмит остана сам.

Той седеше на леглото, стискаше с ръце ръба на дюшека, едната му ръка бавно се свиваше и отпускаше. След това се изправи и започна да прави упражнения.