Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Това е единственото обяснение, приятели — съгласи се бързо Сайръс Смит, — и сега разбирам как Еъртън е означил точно местоположението на остров Табор, научил го е от самите събития, които са предшествали неговото изоставяне на острова.
— И все пак — забеляза Пенкроф — той не се е бил превърнал напълно в звяр, когато е писал бележката, а ако я е хвърлил преди седем-осем години в морето, как хартията не се е повредила от влагата?
— Това показва, че Еъртън си е загубил ума много по-късно, отколкото той самият предполага — заяви Сайръс Смит.
— Трябва да е така — съгласи се Пенкроф, — тъй като иначе случаят щеше да е съвсем необясним.
— Необясним наистина — смънка инженерът, който сякаш искаше да прекрати разговора.
— Но дали Еъртън казва истината? — запита морякът.
— Да — отвърна дописникът. — Събитията, които той разказа, са напълно верни. Спомням си много добре, че вестниците писаха за издирванията на лорд Гленарван и за крайния резултат.
— Еъртън казва истината — добави Сайръс Смит, — не се съмнявайте в това, Пенкроф, тъй като тя беше доста жестока за него. Човек, който се самообвинява така, не лъже!
На следния ден, 21 декември, преселниците слязоха на брега и като изкачиха възвишението, не свариха там Еъртън. През нощта Еъртън се беше прехвърлил в къщата си в кошарата и преселниците сметнаха, че е по-добре да не му досаждат с присъствието си. Времето навярно щеше да свърши това, което съчувствието им не можеше да свърши.
И Хърбърт, и Пенкроф и Наб се заловиха с всекидневната си работа. Тоя ден същата тая работа събра Сайръс Смит и дописника в Комините.
— Знаете ли драги Сайръс — започна Джедеон Спилет, — че обяснението, което ми дадохте за бутилката, никак не ме задоволи! Как може да се допусне, че тоя нещастник е написал бележката и е хвърлил бутилката в морето, без въобще да си спомня това?
— Но той не е хвърлил бутилката, драги ми Спилет.
— Тогава вие продължавате да мислите…
— Не мисля нищо, не зная нищо! — прекъсна го Сайръс Смит. — Зачислявам само една случка към другите събития, които до ден-днешен не мога да си обясня!
— Наистина, Сайръс — съгласи се Джедеон Спилет, — просто невероятно! Вашето спасяване, сандъкът на пясъка, премеждията на Топ и сега тази бутилка… Никога ли няма да разгадаем тия загадки?
— Ще ги разгадаем — отвърна решително инженерът, — дори ако трябва да преровя целия остров!
— Случаят може би ще ни даде ключа на загадката.
— Случаят! Спилет! Аз въобще не вярвам в случая, както не вярвам и в тайните на тоя свят. Има някаква причина за всичко необяснимо, което става тук и аз ще открия тази причина. А засега да наблюдаваме и да работим.
Настъпи януари. 1867 година започваше. Лятната работа се извърши старателно. През следните дни Хърбърт и Джедеон Спилет отидоха към кошарата и се увериха, че Еъртън се беше настанил в къщата, която му бяха направили. Той се занимаваше с многобройното стадо, което му бяха поверили, и спестяваше на другарите си труда да се отбиват всеки два-три дни в кошарата.
И Сайръс Смит реши да установи бърза връзка между кошарата и Гранитния дом.
На 10 януари той съобщи на другарите си това свое решение.
— Ха! И какво ще направите, господин Сайръс? — запита Пенкроф. — Да не сте намислили случайно да прекарате телеграф?
— Да, телеграф — отвърна инженерът.
— Електрически ли? — възкликна Хърбърт.
— Електрически — отвърна Сайръс Смит. — Имаме всички необходими елементи за батерия и най-трудно ще ни бъде да изтеглим железни жици, но с помощта на една матрица ще се справим и с това.
— Ех! — обади се Пенкроф. — Вече не се съмнявам, че един ден ще се возим и с железница!
Заловиха се за работа и започнаха с най-трудното, с други думи, с изработването на жиците, защото беше излишно да се залавят с батерията и с другите части на телеграфа, ако опитът им се провалеше.
Желязото на остров Линкълн, както знаем, беше много доброкачествено и следователно лесно можеше да се изтегля. Сайръс Смит направи най-напред една матрица, с други думи, една стоманена плоча с най-различни по размер конически дупки, които щяха да придадат последователно на жицата желаната дебелина. След като я закалиха „здравата“, както казват металурзите, закрепиха устойчиво стоманената плоча в една рамка, забита здраво в земята само на няколко крачки от големия водопад, на който инженерът пак щеше да използва двигателната сила.
И наистина там беше тепавицата, която тогава не работеше, но валякът, раздвижен с голяма сила можеше да изтегля жицата и да я навива около себе си.
Работата беше тънка и изискваше голямо внимание. Желязото, предварително превърнато на дълги тънки пръчки с изпилени краища бе прекарано през най-голямата дупка на матрицата, валякът го изтегли и нави на около двадесет и пет тридесет стъпки дължина, после го развиха и го прекараха последователно през по-малките дупки! В края на краищата инженерът получи жици, дълги от четиридесет до петдесет стъпки, които лесно можеше да свърже и да опъне по цялото разстояние от пет мили, което делеше кошарата от Гранитния дом.