Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Все пак решиха да използват корабчето, преди да се развали времето, и да обиколят острова. Преселниците не бяха проучили още напълно крайбрежието и имаха смътна представа за бреговете на запад и на север, от устието на река Водопад до двете Челюсти, както и за тесния залив, който се врязваше между тях като уста на акула.
Сайръс Смит предупреди Еъртън за замисленото пътешествие и му предложи да вземе участие в него. Но Еъртън предпочиташе да си остане на острова и решиха той да се прехвърли в Гранитния дом, докато другарите му ги няма. Бай Юп щеше да му бъде дружина и Еъртън не направи никакво възражение.
На 16 април сутринта всички преселници заедно с Топ се качиха на кораба. Духаше силен югозападен вятър и като излезе от Порт Балон „Бонадвенчър“ трябваше да лавира, за да отплава към нос Влечуго. И мръкваше, когато заобиколиха носа.
Преселниците пренощуваха на котва край носа. На следния ден, 17 април, Пенкроф вдигна котва още призори и наближи съвсем западния бряг.
Те познаваха чудния горист бряг, тъй като бяха минавали вече по него пеша край гората и пак не можеха да му се нагледат.
Каква голяма разлика между южната и северната част на това крайбрежие. Колкото единият бряг беше зелен и горист, толкова другият беше безплоден и пуст! Страшни купчини базалт, които щяха да ужасят най-напред преселниците, ако случаят ги беше захвърлил в тази част на острова! От върха на планината Франклин те нямаха възможност да доловят страхотно зловещия изглед на този бряг, тъй като го гледаха много отвисоко. Но откъм морето той беше просто чудноват и надали имаше някъде по света друг като него.
„Бонадвенчър“ плава около половин миля край тоя бряг. Лесно беше да се види, че той се състоеше от камъни с всевъзможни размери, високи от двадесет до триста стъпки най-различни наглед — цилиндрични като кули, призми като камбанарии, пирамиди като обелиски, конуси като фабрични комини.
Сайръс Смит и другарите му гледаха изненадани, дори поразени. Те стояха безмълвни, но Топ не се стесняваше и лаеше, а лаят му отекваше в базалтовия бряг. Инженерът забеляза даже, че той лаеше някак особено, както около кладенеца в Гранитния дом.
Вечерта „Бонадвенчър“ хвърли котва в едно заливче на северния бряг на острова, до самия бряг, защото водите там бяха много дълбоки. Нощта мина мирно и тихо, тъй като вятърът угасна, тъй да се каже, ведно с последните лъчи на слънцето и задуха чак призори.
В осем часа сутринта „Бонадвенчър“ вдигна котва и заплава бързо напред към нос Северна челюст, защото имаше попътен вятър, който се усилваше.
— Няма да бъда изненадан — каза Пенкроф, — ако от запад се извие буря. Снощи залезът беше кървав, а сега тия „котешки опашки“ не предвещават нищо добро.
Котешките опашки бяха пухкави цируси, пръснати по зенита, които никога не слизат по-долу от пет хиляди стъпки над морското равнище. Те приличаха на разнищен памук и предвещаваха обикновено близка буря.
— Тогава — предложи Сайръс Смит да разперим платна и да се приберем в залива Акула. Мисля, че там „Бонадвенчър“ ще бъде в безопасност.
— Работа за два часа и половина — пресметна Пенкроф — и между дванадесет и един часа ще бъдем на траверс на носа. За нещастие тогава ще има отлив и вълните ще се отдръпнат от брега. Боя се, че няма да влезем лесно в залива, когато вятърът, и морето ще бъдат против нас.
— Ще се опитам да плавам в морето, докато настане прилив, с други думи, до седем часа вечерта, и ако е още светло, ще се опитам да вляза в залива, ако ли не, ще лежим в дрейф в морето и ще влезем в залива утре по съмнало.
— Казах ви, Пенкроф, че се осланяме на вас — повтори Сайръс Смит.
— Ех, да имаше на брега поне един фар — обади се Пенкроф. — Колко лесно щеше да е за мореплавателите!
— Да, съгласи се Хърбърт, — но тоя път любезният инженер няма да има възможност да ни запали огън, за да ни изведе на брега!
— Гледай ти! Та ние още не сме ви благодарили, драги Сайръс! — досети се Джедеон Спилет. — Откровено казано, без този огън никога нямаше да излезем…
— Какъв огън?… — прекъсна го Сайръс Смит, крайно учуден от думите на дописника.
— Искаме да кажем, господин Сайръс — обясни Пенкроф, — че ние бяхме много объркани на борда на „Бонадвенчър“ последните часове, преди да се върнем, и щяхме да отминем острова, ако не се бяхте погрижили да запалите огън през нощта на 19 срещу 20 октомври на възвишение Обзор.
— Да, да!… Добре се сетих! — отвърна инженерът.
— И тоя път, ако не му мине на ум на Еъртън, няма кой да ни направи тази дребна услуга! — добави морякът.