Неуловимият пламък
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неуловимият пламък». Краткое содержание книги:
— Момичета, момичета — укори ги той нежно, като прекъсна караницата им. — Стига приказки. Не ви отива. Освен това, искам да ви представя отново на един човек. — Той ги хвана под ръка и ги поведе към Сарина. Тя гледаше към града, но още преди да посегне към ръката й, се завъртя към него. — Сарина, това са сестрите ми, Сюзан и Брена. — Той се обърна към младите момичета. — Сигурен съм, че и двете си спомняте семейство Кендал. Това е дъщерята на Маркъс Кендал, Сарина…
— Сарина Кендал, разбира се! — извика Сюзан и бързо взе ръката на по-младата жена между дланите си. — Ти идваше в Хартхейвън с баща си, но си се променила толкова много оттогава! Никога нямаше да те позная, ако Бо не ни беше казал. Какво правиш тук? Последното, което чухме, е, че отплаваш за Англия, за да живееш с прекрасната мисис Уинтръп. — Сюзън отправи зелените си очи е черни ресници към палубата, за да потърси високата, изискана стара жена, която винаги бе намирала тъй красива и величествена. — Тя е теб ли е?
— Не, съжалявам, дойдох сама — отвърна Сарина тихо. — Мисис Уинтръп почина малко преди да напусна Англия.
— О, Сарина, колко ужасно! Много съжаляваме — каза Брена със съчувствие и пое ръцете на Сарина в своите. — Но пък се радваме да те видим отново. Трябва да дойдеш и да ни видиш, след като се настаниш.
Сарина усети как Бо пристъпва зад нея. Може би някакво разбиране наистина свързваше ума и сърцето й с този човек — всичките й инстинкти я предупреждаваха, че той само чака възможност да я представи като своя съпруга. Можеше само да предполага какво объркване ще причини това.
Брена не даде на брат си никакъв шанс, защото продължи да си припомня.
— Спомням си, Сарина, колко ти се отдаваше рисуването, когато ходехме заедно в онази академия за момичета. Най-хубавото в картините ти беше, че винаги успяваше да докараш портрета точно като оригинала. Даже тогава исках да ме нарисуваш, но бях с година-две по-малка от приятелите ти и не посмях да помоля. Надявам се, че все още рисуваш?
— Като Рембранд — обади се Бо с усмивка, без да го питат.
— О, колко вълнуващо! — извика Брена, а сапфиреносините й очи светнаха от въодушевление. — Трябва да кажа на татко! Наскоро разбрах, че иска някой да нарисува мама и нас със Сюзан, така че сега мога да го уведомя, че сме намерили художник.
Сарина се усмихна на възторга на момичето, но реши, че ще е най-добре да се отнесе деликатно, за да не изпаднат всички в неудобна ситуация.
— Може би не трябва да увещаваш баща си, преди да е видял на какво съм способна. Може да не хареса работата ми и да предпочете да наеме друг. — Колкото по-голямо бе разстоянието между нея и семейство Бърмингам, толкова по-добре за нея, защото те само щяха да й припомнят какво изпускаше при анулирането на брака й с Бо. Като момиче гостоприемството на фамилията я караше да се чувства като у дома си, а понякога дори си се бе представяла като тяхна снаха. Ала тъй като това нямаше да се случи, тя предпочиташе да не изпитва тази мъка… Само да можеше…
— Ако Бо казва, че рисуваш като Рембранд, то ние не се съмняваме, че си от най-добрите — увери я Сюзан е приятелски смях. — Ако случайно не знаеш, брат ни има нюх за произведенията на изкуството. Но ще ти позволим да се настаниш, преди да започнем да те караме да ни рисуваш. При чичо си ли ще отидеш?
— Да, но се опасявам, че той е още в неведение.
— Което ми напомня — изчурулика Брена въодушевено, — че Бо още не знае какво се готви в нашето семейство.
— Не зная какво? — попита Бо леко подозрително. От ранна възраст бе научил, че в семейство Бърмингам винаги има изненади.
— Сюзан е сгодена и ще се жени — обяви Брена щастливо. — Майкъл Йорк най-накрая купи онази плантация на няколко километра от нас и, след като всичко свърши, дойде, поиска от татко ръката на Сюзан и дори коленичи. О, толкова бе вълнуващо да ги наблюдавам на вратата…
Сюзан бе смаяна.
— Брена, кажи, че не си го направила!
— О, и още как! — призна Брена с гордост, преди да се обърне отново към усмихнатия си брат. — В средата април ще устроим бал по случай събитието. Дойде си точно на време, за да вдъхнеш на всички млади дами мечти за подобни празненства и…
— Всъщност аз… — започна Бо, но не можа да довърши, защото мистър Оукс се приближи и го докосна по ръката, за да привлече вниманието му.
— Капитане, тук има един човек, който е решен да изкупи цялата мебелировка, която сте донесли.
— Но как е възможно? — попита Бо удивен. — Нищо не е видял още.