Неуловимият пламък
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неуловимият пламък». Краткое содержание книги:
Нов пристъп на морска болест накара Сарина да се примири със самотата в каютата си и въпреки че успяваше да задържи малкото храна, която поемаше, я обхвана невъобразимо изтощение. Вече не й се рисуваше. Прекарваше повечето си време в сън, излежаваше се сутрин, подремваше и следобед. След като я събуди на три пъти, Били сподели нарастващата си тревога с капитана, но когато Бо отиде бързо долу да я види и да й пипне челото, Сарина го увери, че чрез съня се справя със скуката от дългото пътуване, а не е поразена от някоя странна болест. Добави също, че ще се оправи, щом пристигнат в Чарлстън и че няма нужда от болногледачка. Бо неохотно прие извиненията й и я остави сама.
От този момент насетне той я наблюдаваше внимателно, но от разстояние. Засичаха се често и с умело прикрити чувства разговаряха кратко или просто си кимаха учтиво. Една вечер, когато Били влезе с вечерята и остави вратата след себе си отворена, Бо спря до нея на път за собствената си каюта. Както обикновено, високото му, стегнато тяло излъчваше сила и жизненост, но тъмносините му очи я изучаваха предпазливо.
— Добре ли си тази вечер, Сарина? — попита той внимателно.
— В отлично здраве, капитане, благодаря. А вие? — отвърна Сарина с престорена жизнерадост.
Бо прехапа буза инстинктивно, докато размишляваше защо е толкова бледа. Напоследък тя изглеждаше твърде сериозна, а насилените й усмивки го караха да не вярва ни най-малко, че чувства добре. И все пак, колкото и да му се искаше, едва ли можеше да й заповяда да му каже истината.
— Добре сте, нали, капитане? — продължи тя заядливо, докато броеше секундите, преди вратата да се затвори и тя отново да си поеме дъх.
— Със сигурност, мадам — каза той накрая. И после, след още една дълга пауза, се поинтересува: — Няма да се колебаете да ме извикате, ако имате нужда от нещо, нали?
— Били и Филип се грижат за мен прекрасно, капитане. — Сарина вдигна рамене и протегна ръце в кратък изблик на смях, който прозвуча фалшиво и на самата нея. — Няма защо да ви безпокоя с такива незначителни неща. Имате си прекалено много грижи, за да отнемам и аз от времето ви.
Бо не прие отговора й, но не искаше да я моли повече, затова продължи към стаята си.
В следващите седмици Сарина излизаше на палубата по-често, главно за да разсее подозренията, които Бо може би хранеше относно здравето й. Докато беше там, гледаше по-скоро към морето, отколкото към местата, където бе той. Да го съзерцава значеше да тръгне по една пътека, която се мъчеше отчаяно да избегне. Искаше да изхвърли присъствието му от съзнанието си, то затъмняваше всичко друго. Ако беше възможно, щеше да пожелае да видят земя и мъчението й да свърши. На свечеряване в един ясен ден от късната зима, почти три месеца след заминаването им от Лондон, желанието й се сбъдна.
11
„Дързост“ наближи Чарлстън една сутрин към края на януари. Сарина се осмели да излезе на палубата на зазоряване и се протегна да види макар и мъничка част от града през мъглата, която се спускаше потискащо над брега. Морските птици летяха като гостоприемни приятели, възкачваха се на белите качулати вълни, които се разбиваха в носа, но докато ги гледаше как лудуват, тя можа само да отбележи контраста между тяхното безгрижие и собственото си нарастващо отчаяние.
Ветровете донесоха свежест, слънчевият диск започна да се издига и мъглата се разпръсна. Сарина се сгуши още по-плътно в кадифената си наметка — не искаше да позволи хладните пориви да я накарат да избяга през глава в топлата си каюта. Вместо еуфория от завръщането у дома тя чувстваше само нарастващо облекчение, че пътуването е към края си. И все пак прие гледката, а погледът й се плъзна по блестящите бели плажове, опасващи главния проток към чарлстънското пристанище. Пое дълбоко дъх и вдъхна аромата на огромните, величествени кипарисови и мангрови гори, растящи по брега, който се носеше към тях с брулещия вятър.
Не осъзнаваше до каква степен й бяха липсвали родните краища до момента, в който очите й се спряха на познатите кътчета. Шокът от загубата на родителите й и благодарността към Лидия бяха засенчили спомените от родината през изтеклите години и тя ги бе заключила дълбоко в сърцето си. Сега восъкът бе счупен, спомените прииждаха и я изпълваха с укрепително спокойствие. Пътуването бе наистина дълго — то мина не само през океана, но и през годините на собствения й живот. Ала най-накрая всичко свърши и, щом стъпеше на брега, за нея щеше да започне ново пътешествие — тя щеше да се опита да намери своето място в земята, където бе израснала.