Неуловимият пламък

Внезапният твърд блясък в очите му я предупреди, че стъпва непредпазливо в опасна територия.

— Само това? Благодарност?

Сарина ставаше все по-объркана.

— Защо не?

Бо я погледна в очите, но не видя това, което търсеше.

— За анулирането…

Тя се обърна към брега и отговори с цялото спокойствие, на което бе способна:

— Не искам да ти причинявам неудобство по никакъв начин, Бо. Поне не повече, отколкото вече успях. Моля те, продължи, както намериш за добре.

— Разбирам.

Тя се обърна назад и го погледна, неудържимо привлечена от мъжествената му сила и красота. Той се отнасяше с нея с грижата, която би отправил към неспокойното море, и то до такава степен, че ако бе по-неразумна, Сарина щеше да помисли, че й се сърди, задето настоява да продължат с анулирането възможно най-бързо. Той със сигурност искаше и очакваше раздялата им. И с точно толкова сигурност тя постъпваше глупаво, като се поддаваше на безумната надежда, че той също не иска бракът им да бъде разтрогнат.

Бо бе разочарован, защото видът на жена му не позволяваше да надникне в мислите й. Струваше му се, че чувствата й са не по-различни от онези през по-голямата част на пътуването. Тя не искаше да има нищо общо с него.

Обхвана го толкова силно съжаление, че той се слиса. Когато сътвори плана да измъкне Сарина от лапите на Уинтръп, не си бе и представял, че ще я обикне толкова силно само за три месеца. Ала нежеланието му да разтрогне брака им сякаш бе напразно. Осъзна каква лудост е било да храни надежда, че тя може да пожелае да продължат и да го хареса поне малко. Не замлъкваше и несломимата му гордост, която го накара да потръпне.

— В такъв случай, мадам, адвокатът ми, Хирам Фарадей, ще се свърже с вас.

Сарина кимна сковано, но не можа да изрече нищо през задушаващата мъка, която се събираше в гърлото й. Дълго време мина, преди да осъзнае, че стиска перилото, кокалчетата й се побелели, а пръстите я болят. Тя задържа погледа си върху приближаващия се бряг, отслаби хватката си бавно и успя да имитира равнодушие даже когато Бо си тръгна без повече шум.

Вятърът и приливът се съюзиха, за да помогнат на „Дързост“, и го вкараха бързо в тъмносиния залив към малката ивица земя, която разделяше две големи реки. Варосаните къщи на града блестяха на сутрешното слънце и привличаха окото с кокетния си вид. Църковните куполи се издигаха зад високите платна на плавателните съдове, струпани в залива, а на хоризонта се редяха елегантни здания на по два-три етажа. Спомените се оказаха само бледо отражение на действителността и Сарина се почувства толкова удивена, колкото и всеки пътник, който идва в Чарлстън за пръв път.

Бо наруши унеса й, като издаде заповеди, и хората му се изкачиха на високо, за да ги изпълнят. Платната скоро бяха свити, започнаха приготовления за акостиране на кея. Докато минаваха последните метри, Сарина усети, че очите й се плъзгат по тълпите, които се събираха на пристанището. От предишните си посещения в града тя си спомняше мълвата, която се разнасяше като живак по малките и големите улици, колчем някой кораб се приближеше към носа. Новините за завръщането на „Дързост“ сигурно вече се разпространяваха, но, разбира се, нито дума за нейното собствено. Чичо й няма да очаква пристигането й, но с малко повече късмет тя се надяваше да се измъкне незабелязано сред вълненията около завръщането на моряците и да отиде сама до къщата.