Неуловимият пламък
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неуловимият пламък». Краткое содержание книги:
— Наистина ли имаш намерение да провокираш съпротива у мен? Това ли правиш?
Обхваната от непреодолим възторг пред гнева на красивия си съпруг, Сарина сътвори отговор, напълно несвързан с въпроса:
— Тъкмо чуках на вратата.
Наистина не искаше да звучи дръзко. Всъщност, най-малко това желаеше. Ала пред пламтящите емоции на мъжа до нея, тя чувстваше, че я е напуснал всякакъв разум.
Бо й отправи недоверчива гримаса и така й подсказа, че сериозно се съмнява да не си е изгубила ума.
— Напусна кораба, без да кажеш думичка на никого — обвини я той. — Даже не се сбогува. И дори не намекна за намеренията си да си тръгнеш без мен.
— Ти беше зает, а аз не исках да те притеснявам — отговори Сарина тихо с треперещ глас. — Моментът ми се стори подходящ.
— Глупости, подходящ — изръмжа той. — По-скоро обратното. Оставих всичко, за да те последвам.
— Съжалявам, ако съм те разгневила, Бо — промълви тя гузно. — Наистина не мислех, че има значение.
— Е, имаше! И то голямо! В един момент беше там и аз те виждах, а в следващия беше избягала. Претърсих целия кораб. Не можех да повярвам, че си си тръгнала ей така. После един от моите хора ми каза, че те е видял да се измъкваш през тълпата. Трудно ми бе да го повярвам, но трябваше да се сетя. Оказа се склонна да се измъкваш по най-неподходящото време. Всъщност, ако не ви познавах по-добре, мадам, щях да си помисля, че сте ужасно малодушна.
Сарина се обиди на намека му и вирна брадичка.
— Аз не съм страхливка, сър.
Бо изсумтя в знак на несъгласие.
— Точно сега, мадам, бих казал, че това не отговаря на истината. Но тъй като съм единственият, от когото бягаш при всяка възможност и когото вбесяваш, неведнъж съм обмислял какво удоволствие би ми доставило да напляскам очарователното ти задниче.
Сарина отстъпи и несъзнателно сложи ръка под гърдите си.
— Не би посмял…
Бо не можеше да повярва, че тя го е взела на сериозно.
— Вярваш ли наистина, че…
Тънките й рамене се повдигнаха леко.
— Никога не съм те виждала толкова сърдит.
— Разбираемо е — отвърна той саркастично. — Никога не съм ти бил толкова сърдит.
— Не смятах за нужно да отлагаме раздялата си — рече тя глухо.
— Това бе очевидно — отговори той остро. Простичкото й твърдение го вбеси още повече. — Можеше да ми зашлевиш плесница или да ме заплюеш в лицето със същия ефект, както се измъкна, без да ми кажеш дума.
— Не исках да те обидя, Бо — прошепна Сарина, като го изгледа с молба в очите. — Съжалявам, ако е станало така.
Той не можеше да й устои, когато бе разтревожена. Пристъпи напред и каза разсеяно:
— Дори коня взех назаем, за да те намеря.
— Но ти трябва да знаеш къде ще отида — рече тя, някак окуражена от факта, че скулите му вече не трепкаха под бронзовата кожа.
— Да! Зная и именно затова съм тук.
Бо се приближи още и Сарина вече не виждаше нищо отвъд широките му рамене. Не би и видяла, защото очите й бяха приковани към лицето му. Той напредваше премерено, а тя отстъпи инстинктивно и се удари във вратата. Когато се олюля отново напред, снажното му тяло я посрещна и, като по някаква магия, ръката му я обви, закрепи я и я привлече. Тя дишаше на пресекулки и поемаше ароматите, които събуждаха сетивата й и притегляха женското й същество към мъжествеността му. Главата й се завъртя, почувства се слаба и замаяна. Вдигна ръка да се задържи, но срещна само коравата, непоклатима стена на гръдния му кош — мускулестата повърхност, която обичаше да гали. Изглеждаше естествено предразположена да го прави, защото ръката й се задвижи свободно в бавно, кръгово движение около гръдта му.
Трепереща, тя вдигна очи към неговите и видя в миг, че гневът му е изчезнал и се е превърнал в силно желание. Беше удивена как след всичките им борби и караници този горд, неукротим мъж все още я желаеше така диво. Анулирането да върви по дяволите, почти го чуваше да казва. Той наведе глава, разтворените му устни се приближиха и тя зачака, преизпълнена с екстаз.
Прекъсна ги трополенето на една минаваща кола, и това й припомни, че стоят на улицата насред Чарлстън. Всеки можеше да ги види, ако погледне през градинската беседка, ала всичко у нея крещеше от копнеж по този мъж въпреки конфликтите, които можеха да последват. Меките й устни се разтвориха във въздишка на премала…
— Бо…
В миг шепотът й премина в слисване, защото входната врата се отвори изведнъж и я отхвърли напред. И двамата се препънаха на широкото стъпало и се взряха в сивокосия мъж с очила с телени рамки, който ги гледаше с вид на стреснат бухал.