Съкровищата на Дяволската планина

След гърмежите не се повтори разгневеният рев на царя на джунглата. Някакъв светещ бръмбар се пошегува с нашия Мартин и го накара да ругае. Иван Горилата и Игор Незнакомов ритаха от смях в леглата си. Ягуарът се обади едва към сутринта.

Слънчевият свят беше съвършено различен от тоя на тъмната нощ. Предметите, осветени от слънчевите лъчи, ставаха недосегаемо красиви. Капките на утринната роса блестяха в чудни отражения. Приближаваше дъждовният сезон. Някакво смесено чувство на сигурност и доволство ни завладя. Нещо приятно ни вълнуваше, възвръщаше разколебаното ни самочувствие. Величественото мълчание в наситения с изпарения утринен въздух допринасяше да се чува ясно и най-малкият шум. Закусвахме, къпани от лъчите на изгрева, и никой не мечтаеше за нищо друго повече. Свободата, с която разполагахме, ни позволяваше да мислим за всичко и да улавяме странните бръмчения около близкото блато. Тия бръмчения ни бяха познати и принадлежаха на една ескадра водни кончета с големи зеленопрозрачни крила. Блатото се свързваше чрез залива с реката Карони. Плавно водните кончета се спускаха над блатото или с бръмчене гонеха течението на Карони. Под прикритието на големите листа във водата се криеха малки жабчета, треперещи за своя живот.

На всяко дърво висяха десетки и повече кокосови орехи, напълно узрели. Кокосовите палми в правилни редици се извисяваха на 25 метра, огънати слабо на запад. Плодовете на друзи (чепки) от по четири-пет висяха между листата. Майсторлъкът беше как да се доберем до тях. Да се покатерим на тази височина беше немислимо, липсваше ни ловкостта на индианците. Прибягнахме до мачетите, за да свалим цяло дърво. Избрахме едно, на което имаше най-много кокосови орехи, и го свалихме. От него набрахме над тридесет плода. Твърдостта на черупката не позволяваше с обикновен нож да счупим тия узрели плодове, покрити с гъста мрежа от жилави влакна койра. Трябваше да слагаме орехите на палмовото стебло и само с един замах на мачета да разсечем черупката, за да не изтече разхладителният и приятен на вкус кремав сок, обвит в тънка ципица. Млечният розов крем имаше около 15% захарност, която му позволява да ферментира бързо от горещината. Получаваше се прекрасно питие, подобно на виното „Марсала“. От нямане какво друго да вършим ние се заехме да си приготвим повечко от това луксозно вино. Измихме един от водните резервоари и го напълнихме от сока на 280 кокосови ореха. Колко ли можеше да изтрае това божествено питие? Нямаше ли да прокисне от горещината? Мартин Ларсензвей запълваше свободното си време да опитва всеки два часа виното и да ни успокоява, че си го бива. Денят премина в различни занимания, които не ни отдалечаваха от брега на Карони. Очаквахме да мине влекач, за да ни откара до пристанището Палуа и оттам с параход или друг влекач срещу течението на Ориноко да се доберем до Сиудат Боливар. За Да не скучаем, късно следобед ние се отдадохме на най-безразсъдния спорт — да избиваме алигаторите и кайманите. Игор Незнакомов взе моето укалеле, седна на малко възвишение на брега на реката Карони и почна да им свири серенади. Ние, въоръжени с пълни пушки, се скрихме зад гърба му. Когато чудовищата, прехласнати в свиренето, се изтегнаха на пясъка да слушат музиката, ние ги посрещнахме със залпове куршуми. Ранените алигатори и каймани ревяха като биволи, нахвърляха се един върху друг и се разкъсваха. Яростта, с която алигаторите и кайманите се нападаха и разкъсваха, надминаваше всякакво понятие за жестокост. Два или три ранени каймани, по шест-седем метра дълги, едновременно нападаха един алигатор и в няколко минути го умъртвиха. Пролятата кръв кипеше на мястото, където се бореха гигантите, и бавно избледняваше от течението.