Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
— Гейбриъл — каза той, — искам да ти повярвам… е, нали разбираш какво имам предвид; то се знае, аз не бих искал да те сполети някоя беда. Но е необходимо да осъзнаеш, че нервната ти система е така привикнала към състоянието на заплаха, че ти може би си измислил всичко това, за да намериш оправдание за начина, по който се чувстваш. На мозъка му трябва време, за да осъзнае, че опасността е преминала.
О, боже, не пак същото! Гейб прехапа езика си и си наложи да изслуша лекаря. Този човек продължаваше да го смята за параноик.
— Обади ли се в полицията за това? — попита го докторът с разтревожен вид.
Гейб си помисли за полицейската кола, която едва не го беше премазала. Ако кажеше, че и полицаите са замесени в заговора да го убият, докторът определено щеше да го помисли за смахнат.
— Не — кратко отвърна той. — Но мога да ти кажа, че един агент от военното разузнаване, който разследваше моето изчезване, е мъртъв, загинал е при автомобилна катастрофа и шофьорът е избягал.
Тази новина накара доктора да млъкне. Потърка брадичката си с пръсти, а челото му се сбърчи загрижено.
— Нека те попитам нещо, докторе — добави Гейб, преминавайки към най-същественото.
— Давай — великодушно го подкани лекарят.
— Дали по някаква случайност и някой друг не следи как се развива заболяването ми?
Беше невъзможно да разбере какво проблесна в сиво-сините очи на лекаря — чувство на вина, удивление или страх.
— Е, разбира се — каза той, — твоят командир иска да му съобщя веднага щом се излекуваш напълно. Няма търпение да се върнеш обратно в отряда.
Командир Лъвит.
— Ти си говорил с него за моето състояние?
Доктор Териен смутено прочисти гърлото си.
— Ами, да, в известен смисъл. От мен се изисква да му съобщавам последните новини за теб.
Дотук беше поверителната информация, с насмешка си помисли Гейб. Трябваше да послуша съвета на Форестър и да не казва нищо на психиатъра си… не че Лъвит по някакъв начин беше замесен в конспирацията да убият Гейб. Но ако Гейб не беше споделил параноидните си мисли с доктора, щеше да има по-голям шанс да се върне на активна служба. Проклет идиот!
— Знаеш ли какво — каза Гейб и рязко стана. — Благодаря ти, че ме изслуша. Сигурен съм, че тези сеанси ми помогнаха да възвърна паметта си, но смятам, че сега вече си губя времето.
Сбогува се рязко и е големи крачки излезе от стаята и от сградата, за да изчака Себастиан навън на тротоара да го вземе с колата.
Шестнадесета глава
Малъри огледа критично отражението си в огледалото. Боята бе паднала частично от косата й и тя вече имаше тъмносив цвят, а не черен. Носът й беше прекалено голям за лицето и покрит с лунички. Устата й — прекалено широка. Мразеше външния си вид.
Може би трябваше да боядиса косата си в друг цвят или да сложи някакви обеци в тези празни дупки в ушите. Мама и татко направо щяха да побеснеят, ако го направеше. Мисълта за това й допадна. Щеше да им се наложи да й кажат какво ще направят, задето не ги е послушала. Взе кутията за бижута от полицата и изрови две малки сребърни обеци.
Дупчиците в ушите й бяха почти зараснали и слагането на обеците се оказа доста болезнено. То отвлече вниманието й от мисълта за отсъствието на Гейб. Къщата бе празна и направо кънтеше през дългите часове, докато майка й беше на работа, но Малъри нямаше сили да излезе навън. Всички бащи в Америка прекарваха ваканцията с децата си. Направо я заболяваше сърцето, като гледаше как подскачат заедно с децата си сред вълните или си купуват сувенири.
Тя се чувстваше толкова сигурна, че всичко ще се оправи след завръщането на Гейб в живота им. Точно такъв трябваше да бъде един баща. Забавен, но строг в същото време. Беше и много мил; правеше гримаси и я поглеждаше така нежно, че я караше да се чувства добре и доволна от себе си.
Най-хубавото в цялата работа беше, че майка й също го харесваше. Бе държала ръката му по целия път от Анаполис до дома, до момента, когато Гейб реши, че кола зад тях ги преследва, и измъкна пистолет от крачола на панталона си. Пистолет!
Именно тогава всичко стана много странно. Татко взе да разправя, че някой се опитвал да го убие. Мама стана мълчалива и напрегната. Безметежното щастие на Малъри взе да се разпада на парчета точно както преди години, когато новият й баща правеше всичко възможно да я избягва.
Държейки ухото си с една ръка, с другата Малъри пъхна четири малки обеци в тесните дупчици, хапейки устни за повече смелост. Господи, как болеше! Закопча ги и огледа резултата.
Беше разочарована да открие, че с четирите обеци на лявото ухо съвсем не изглежда по-красива.