Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
Дали приветливият доктор Териен вземаше присърце най-важните интереси на Гейб? Или той беше източникът на информация, копоят, изпратен да надуши какво си спомня пациентът?
Представи си как докторът докладва за най-интимните му мисли на трети човек. Е, не, Териен никак не приличаше на безсъвестен предател. Пък и именно на него дължеше факта, че Хелън му бе дала втори шанс.
Раздиран от вътрешна борба, Гейб се примири с още един сеанс при лекаря. В края на краищата все още не всичките му спомени се бяха възвърнали. А личният му живот представляваше пълна бъркотия.
Себастиан отвори стъклената врата на танцова школа „Експрешънс“ и веднага се задейства електронно звънче, което изпълняваше напев от „Лешникотрошачката“.
За негово облекчение първата стая беше празна и това му даде малко време да успокои лудешки разтуптяното си сърце и да избърше изпотените си длани. Стаята в тюркоазносиньо беше украсена с костюми на танцьори, които подскачаха, лудуваха и правеха пируети по стените. Всяко балетно трико беше в различен нюанс неоново зелено или яркожълто. Зашеметен, Себастиан бавно се завъртя и с един поглед обхвана всичко.
Първото, което чу, след като звънчето замлъкна, бе дрезгав глас, броящ стъпки под акомпанимента на музика, изпълнявана на пиано. Рязко се обърна по посока на гласа и в дългия коридор пред себе си зърна леко отворена врата.
— Едно, две, три, завъртане! Едно, две, три, навеждане! Спрете сега. Гледайте мен. Кърсти, къде е усмивката ти? Така е много по-добре!
След инструкциите последваха единични ръкопляскания. Гласът на Лийла бе заглушен от припряно бърборене. Вратата рязко се отвори и навън се изсипа тълпа от малки момиченца, очите им блестяха от постигнатото, бузите им бяха порозовели от усилията.
Тънки крачета в трико, балетни пантофки и разперени полички. На Себастиан те заприличаха на феи, на същества от напълно непознат биологичен вид, капризни и неземни. Докато изскачаха от студиото, едно от тях вдигна към него сиво-зелените си очи и го дари с най-сладката усмивка на света.
Все още зашеметен от тази усмивка, той вдигна поглед и откри, че Лийла стои на вратата със святкащи очи и неодобрително свити устни, задето е посмял да наруши ежедневния следобеден порядък в школата.
— Нямам време за разговори — осведоми го тя. — Имам занимания с група по-големи момичета в четири и половина.
Врътна се на пръсти и изчезна зад вратата. Себастиан тръгна след нея. Не беше очаквал да му е лесно.
Откри я да мете твърдия дървен под с мека метличка. Беше облечена с плътно прилепнало трико и ефирна поличка, която ни най-малко не прикриваше дългите й и стройни бедра. Искаше му се да метне една хавлия на раменете й.
— Защо дойде? — строго попита тя, виждайки го на вратата. Премете до другия край на стаята, като размахваше метлата пред себе си.
Себастиан застана пред нея и не й позволи да го заобиколи.
— Ти ме използва — изръмжа той.
— Имам си работа. Бъди така любезен да се дръпнеш от пътя ми.
Вместо това той измъкна метлата от ръцете й.
— Аз ще я свърша вместо теб. А ти ще ми дадеш обяснение — с големи крачки се отдалечи от нея с метлата в ръце. — От три месеца те търся. Ти си тръгна без всякакво обяснение. Дори без да ми кажеш името си! — Ловко се завъртя и отново тръгна застрашително към нея, като по пътя му не оставаше нито прашинка.
Тя стоеше на същото място с ръце на кръста и вирната брадичка. Изглеждаше толкова зашеметяваща, че му се искаше да хвърли метлата и да я сграбчи. Искаше да я накаже с целувка, която да я накара да се разтрепери цялата — също като него, когато го бе зарязала в онази прекрасна майска нощ.
Месеци наред той пазеше в душата си този спомен. Хладен бриз, пълна луна, хвърляща менливи отблясъци върху океанските вълни, тайнствена жена, танцуваща в прегръдките му на терасата на нощния клуб „Подвижни дюни“. Хвърляше й пламенни погледи, впрегна целия си прелъстителен чар и направи всичко възможно да я спечели. За негово удивление тя прие авансите му. Светкавично я закара у дома, където през цялата нощ гасеше пожара й.
Очевидно прекалено добре си беше свършил работата. В ранните часове на зазоряване тя се беше измъкнала, докато той спеше. Дори не му бе оставила бележка.
Онази нощ го промени завинаги. Отиде си страхът от това какво ще прави, след като се оттегли от флота. Щеше да има жена и деца, едно бъдеще, което никога не си бе представял за себе си. Това бе истинско откровение. Да, той щеше да има жена, също като любимата от мечтите му, и малко момиченце, също като онова, което му се бе усмихнало в коридора.