Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Динки понечи да каже нещо. Тед му даде знак да замълчи.
— Няма ли да ме погледнеш в лицето? — попита Роланд. Тонът му беше необичайно благ и нежен. — Сузана почти не го бе чувала да говори така. — Няма ли да ме погледнеш, преди да си тръгнеш, Станли, сине на Станли? Или Шийми, както се наричаше някога?
Сузана усети как долната й челюст увисва безпомощно. Еди, който стоеше до нея, изохка, сякаш го бяха ударили. „Но Роланд е стар — помисли си тя. — Толкова стар… Което означава, че ако това е момчето от кръчмата в Меджис… онова с магарето и розовото сомбреро… то Станли трябва също да е…“
Мъжът бавно надигна глава. От очите му бликаха сълзи.
— Добрият стар Уил Диърборн — промълви той. Гласът му беше хриплив и треперещ дългият период на мълчание си казвайте думата. — Толкова съжалявам, сай. Ако извадите пистолета си и ме застреляте, ще ви разбера напълно. И аз бих постъпил така.
— Защо говориш така, Шийми? — попита Роланд със същия благ тон.
Сълзите на Стаили бликнаха още по-бързо.
— Ти спаси живота ми. Артър и Ричард също, но основната заслуга е твоя, Уил Диърборн, който всъщност е Роланд от Гилеад. А аз я оставих да умре! Момичето, което обичаше! Което и аз обичах!
Лицето на човечеца се изкриви в агония и той се опита да се отскубне от ръцете на Стрелеца, ала Роланд го държеше здраво.
— Ти нямаш вина за случилото се, Шийми.
— Трябваше аз да, умра вместо нея! — извика къдрокосият мъж. — Трябваше аз да умра на нейно място! Много съм глупав! Наистина съм тъп, както казват хората! Той се загърми и лявата му ръка успя да се изплъзне за миг от хватката на Роланд. Стаили се зашлеви с всички сили през лицето, после още веднъж, след което Стрелеца сграбчи ръката му и я наведе надолу.
— Рия бе виновна за онова, което стана рече някогашният Уил Диърборн.
Стаили или Шийми в едно друго кога погледна към лицето на Роланд, търсейки очите му.
— Да — кимна Стрелеца. Рия от Кьос… и аз. Трябваше да остана с нея. Ако има изобщо някой, който да е невинен, това си ти, Шийми — Станли.
— Право ли думаш, Стрелецо? Наистина ли?
Синът на Стивън Дисчейн кимна.
— Ако искаш, ще поговорим за това и за старите дни, стига да имаме време, но не сега. Сега ти трябва да тръгнеш с приятелите си, а аз — да остана при моите.
Ала Шийми не можа веднага да откъсне погледа си от Роланд. Сузана се загледа в къдрокосия човечец и да, вече можеше да види момчето, което бе работело в кръчмата „Почивка за пътника“ преди цяла вечност. Момчето, което обикаляше масите и изливаше всички недопити чаши в бъчвата, намираща се под двуглавия лос, известен като Немирника. Момчето, което се мъчеше да избегне шамарите на Корал Торин и злостните ритници на застаряващата курва Пети Ръчката. Момчето, което едва не бе убито, задето бе разляло алкохол върху ботушите на големия ковчег Рой Дипейп През онази нощ Кътбърт бе спасил живота на Шийми… ала именно Роланд, подвизаваш се под името Уил Диърборн, бе спасил всички тях.
Човечецът обви с две ръце врата на Стрелеца и го прегърна. Роланд се усмихна и погали къдравата му коса с осакатената си дясна ръка. Тялото на Шийми се разтресе и той заплака като малко дете. Стрелеца също не остана безчувствен — сълзите, блещукащи в очите му, не останаха скрити за Сузана.
— Да — промълви накрая Роланд, — аз винаги съм знаел, че си специален; Бърт и Алан също го знаеха. Ето че сега се срещаме отново по пътеката, и срещата ни е добра, Шийми, сине на Станли. Добра е. Добра.
Шеста глава
Господарят на „Синия рай“
ЕДНО
Пимли Прентис, Господарят на „Алгул Сиенто“, беше в банята, когато Финли (известен в някои кръгове като Невестулката), похлопа на вратата. Той тъкмо разглеждаше отражението си под неумолимата светлина на флуоресцентната лампа над умивалника — лицето му приличаше на сивкава, осеяна с кратери равнина, не по-различна от пустеещите земи, заобикалящи „Синия рай“. Огледалото му беше от онези, които увеличават образите, и това му даваше възможността в детайли да разгледа грозния ландшафт на физиономията си. Най-новото попълнение в колекцията му от пъпки и екземи, над което се бе концентрирал в момента, изглеждаше като вулкан, който всеки момент ще изригне.
— Кой ме търси? — изрева Прентис, макар че прекрасно знаеше отговора на въпроса си.
— Финли о’Тего!
— Влез, Финли! — извика шефът, без да отдели и за миг очи от огледалото. Пръстите му, които в момента се приближаваха застрашително към цирея, изглеждаха огромни. Те притиснаха набъбналата пъпка от двете страни и упражниха натиск.