Тъмната кула

— Пиячка? Дрога? — попита Еди.

— Пиячката е в ограничени количества — отвърна му Тед. — Ако се интересуваш от ойнология например, ще се наслаждаваш на нови изкушения при всяко угощение.

— Какво е ойнология? — попита Джейк.

— Науката за виноснобарството, захарче — каза Сузана.

— Ако дойдете в „Синия рай“ пристрастени към нещо — обясни Динки, — те ви отказват от порока. С благи средства. Е, имаше един-двама, които се оказаха извънредно костеливи орехи… — Погледна Тед. — Тия пичове изчезнаха безследно.

— Всъщност отрепките не се нуждаят от повече Разрушители — каза беловласият мъж. — Разполагат с достатъчно, за да изпълнят задачата си.

— Колко са? — попита Роланд.

— Около триста — отвърна Динки.

— Триста и седем, ако трябва да сме точни — рече Тед. — Разпределени сме в пет общежития, макар че тази дума създава погрешни представи. Всеки има собствен апартамент и ако желае, може да се среща или не с другите Разрушители.

— И знаете ли с какво точно се занимавате? — попита Сузана.

— Да — кимна възрастният мъж, — макар че повечето не мислят много за това.

— Не разбирам защо не се бунтуват.

— Кога е вашето кога, мадам — попита я Динки.

— Моето… — после разбра. — Хиляда деветстотин шейсет и четвърта.

Младежът въздъхна и поклати глава.

— Значи не знаете за Джим Джоунс и неговия „Храм на народа“. Ако знаехте, щеше да ми е по-лесно да ви обясня, но както и да е. Близо хиляда души сложиха край на живота си в лагера, който този проповедник от Сан Франциско бе издигнал в Гвиана. Те пиеха отровен с цианкалий „Куул-Ейд“31, докато той ги гледаше от верандата на къщата си и им разказваше истории за майка си.

Сузана го гледаше невярващо с широко отворени и ужасени очи, а Тед едва прикриваше нетърпението си. След като не каза нищо обаче, явно смяташе, че Динки има да сподели нещо важно.

— Близо хиляда — натърти младежът. — Защото са били объркани и самотни и са смятали Джим Джоунс за свой приятел. Защото — обърнете внимание на това — не са имали къде да се върнат. Тук е същото. Ако Разрушителите поискат, могат да създадат телепатичен чук, който да запрати Прентис, Невестулката, тахийните и кан-той в съседната галактика. Ала какво става в действителност? Тук сме само аз, Станли и всеобщият любимец Суперразрушителят, тотално съдбовният господин Теодор Бротиган от Милфорд, Кънектикът. Завършил Харвард през 1920, член на Драматическото общество и на Клуба за дебати, бивш редактор на „Кримзън“ и — да не забравяме! — Фи-Бета32-лайнар.

— Можем ли да ви се доверим? — попита Роланд. Въпросът прозвуча съвсем небрежно, сякаш Стрелеца го бе задал само за да убие времето.

— Налага се — рече Тед Бротиган. — Нямате си никой друг. Както и ние.

— Ако бяхме на тяхна страна — започна Динки, — не мислите ли, че щяхме да носим по-свестни обувки от тези мокасини, направени от шибани автомобилни гуми? В „Синия рай“ можеш да получиш всичко, което пожелаеш… с изключение на няколко основни неща. Неща, които не смяташ за крайно необходими, но… добре де, ще го кажа така — трудно е да се разбунтуваш, когато нямаш нищо друго освен чехлите, които са ти дали в „Алгул Сиенто“.