Тъмната кула

— Да. И какво намери?

— Нищо — рече тахийнът. — Този път нищо. Навярно става въпрос за някаква техническа неизправност, породена от първия сигнал за тревога. — Вдигна рамене. Това бе жест, който нямаше нужда от обяснение, понеже значението му бе пределно ясно и на двамата — всичко отиваше по дяволите. И всяка стъпка, която ги приближаваше към преизподнята, беше все по-бърза и по-бърза.

— Ти и хората ти огледахте навсякъде, нали?

— Разбира се. Никакви следи от натрапници.

Ала и двамата си мислеха за натрапници, които бяха хора, тахийни, кан-той или механични същества. Никой от отряда на Финли не беше погледнал нагоре, а дори и да бяха направили така, едва ли щяха да забележат Мордред. Паякът, който вече имаше размерите на средно голямо куче, се бе притаил в дълбоките сенки под стряхата на станцията, разположил се в собственоръчно изплетения си хамак.

— Смяташ ли да провериш отново телеметрията заради втората тревога?

— Да — отвърна Финли. — И то само защото работата ми изглежда малко подозрителна. — Това беше дума, която бе научил от множеството криминални романи от другия свят, които бе прочел — те го очароваха, — и я използваше при всеки удобен случай.

— В какъв смисъл подозрителна?

Създанието с глава на невестулка само поклати глава. Не можеше да каже.

— Но телеметрията не лъже. Или поне така са ме научили.

— Съмняваш се, така ли?

Съзнавайки, че е стъпил върху тънък лед, който всеки момент можеше да се пропука, Финли се поколеба за няколко секунди, след което реши да я кара направо.

— Дошъл е краят на света, шефе. Съмнявам се почти във всичко.

— Това включва ли дълга ти, Финли о’ Тего?

Тахийнът поклати глава. Не, не включваше дълга му. Това важеше и за останалите, включително и за някогашния Пол Прентис от Рахуей. Пимли си спомни за един едновремешен войник — може би генерал Дъглас „Окопа“ Макартър35 който бе казал: „Когато склопя очи в смъртта, господа, последната ми мисъл ще бъде за войската. И за войската. И за войската.“ Последната мисъл на Пимли навярно щеше да бъде за „Алгул Сиенто“. Какво друго му бе останало? Както казваше един друг велик американец Марта Рийвс от „Марта енд дъ Ванделас“36 — няма къде да избягаш, сладурче, нито къде да се скриеш. Всичко бе излязло от контрол и се носеше стремглаво към бездната без никакви спирачки и човек нямаше никакъв друг избор, освен да се наслаждава на шеметната скорост.

— Имаш ли нещо против да ти направя компания за проверките? — попита Пимли.

— Защо не? — отвърна Невестулката и се усмихна, разкривайки уста, пълна с остри като игли зъби. После запя с особения си, треперещ глас: „Ела да помечтаеш с мен. Луната на бащите ме зове…“

— Само една минутка — каза Пимли и се изправи.

— Молитви? — надигна муцуна Финли.

Девар-лордът се спря пред вратата.

Да — каза. — След като питаш. Някакви други въпроси, Финли о’ Тего?

— Само един — усмихнатото същество с човешко тяло и глава на невестулка продължи да се усмихва. — Ако молитвата е нещо възвишено, защо коленичиш в същото помещение, в което сядаш да сереш?