Тъмната кула

Беловласият мъж седна на една от канарите и погледна надолу към стоманената мрежа от железопътни линии.

— По някакъв начин е свързано с децата, които качват на влака, нали? — попита мрачно той.

— Да.

— Не, не знаем — нито те, нито аз — обади се мрачно Бротиган. — Всеки ден ни дават по дузина хапчета. Носят ни ги сутрин, на обяд и вечерта. Някои са витамини. Предназначението на други без съмнение е да ни държат кротки и покорни. Имах късмета да ги изхвърля от организма си, какъвто е случаят и с Динки и Станли. Само че… за да се прочистиш от тези химикали, Стрелецо, трябва да искаш да се прочистиш. Разбираш ли ме?

Роланд кимна.

— Дълго време си мислех, че ни дават и нещо като… как да го кажа… мозъчен стимулатор… но при наличието на толкова много хапчета е невъзможно да кажеш кое за какво е. Кое ни прави канибали, кое — вампири, и кое — и двете — Тед замлъкна, взирайки се във фантастичния сноп лъчи. След малко разпери ръце във въздуха и Динки улови едната му длан, а Станли — другата.

— Гледайте — прошепна младежът, — Това е много яко.

Белокосият мъж затвори очи. Другите двама последваха примера му. За миг не се случи нищо особено — просто трима мъже, хванати за ръце, се взираха през мрачната пустош към лъча, който сякаш бе излязъл от филм на Сесил Б. Де Мил… „Да, взираха се“ — каза си Роланд. Дори и със затворени очи.

Слънчевият лъч изчезна. За десетина секунди „Синият рай“ помръкна като пустинята, станция Тъндърклап и склоновете на Малката игла, след което златистото сияние се появи отново. От гърдите на Динки се отрони хриптяща въздишка на облекчение и той пусна ръката на Тед. Миг по-късно белокосият мъж се освободи от Станли и се обърна към Роланд.

— Ти ли направи това? — попита Стрелеца.

— Тримата заедно — рече Бротиган. — Но най-вече Станли. Дарбата му е изключително силна. Едно от малкото неща, които са в състояние да ужасят Прентис, отрепките и тахийните, е изчезването на изкуствената светлина. Напоследък това се случва все по-често и по-често, и не винаги се дължи на обстоятелството, че се месим в работата на машинариите. Машинариите просто… — Вдигна рамене. — Просто престават да работят.

— Всичко престава да работи — обади се Еди.

Тед го изгледа мрачно.

— Но недостатъчно бързо, господин Дийн. Това човъркане на последните два Лъча трябва да престане, и то много скоро, защото иначе нищо няма да има значение. Динки, Станли и аз ще ви помогнем с каквото можем, дори това да означава да избием останалите.

— Определено — изрече Динки с усмивка. — Щом Преподобният Джим Джоунс е могъл да го направи, какво ни пречи и на нас?

Беловласият го стрелна с поглед, сетне се обърна към Роланд и неговия ка-тет.