Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Нещата се разкапват с изключителна бързина — каза Динки с необичайно за него униние. — Но както ви каза човекът, виното е супер.
— Ако ви помоля да вземете едно от Отрочетата на Родърик с вас утре — каза Стрелеца, — ще го сторите ли?
Тед и Динки си размениха озадачени погледи, след което и двамата се обърнаха към Станли. Той кимна, вдигна рамене и разпери ръце пред себе си, обърнал длани към земята: „Защо, Стрелецо?“
Ала Роланд не му обърна никакво внимание, защото бе потънал в мислите си. Сетне погледна към беловласия мъж и му нареди:
— Вземете някого, на когото му е останал поне половината мозък в главата. Кажи му: „Дан сур, дан тур, дан Роланд, дан Гилеад.“ Повтори.
Тед се подчини без никакво колебание.
Стрелеца кимна.
— Ако продължава да се колебае, му кажи, че Чевин от Чайвен казва, че трябва да дойде. Те говорят малко простичко, нали?
— Да — кимна Динки. — Но, човече… не можеш да докараш един Отрод тук, да му позволиш да те види и после да го освободиш. Устите им почти не се затварят и плещят всичко, което им дойде на акъла.
— Доведете един — каза Роланд, — и тогава ще видим. Имам това, което моят ка-май Еди нарича предчувствие. Нали знаете за какво говоря?
Тед и Динки кимнаха.
— Ако сработи, добре. А ако не… бъдете сигурни, че съществото, което доведете, никога няма да разкаже какво е видяло тук.
— Ще го убиеш, ако предчувствието ти не проработи? — попита беловласият мъж.
Роланд кимна.
Бротиган горчиво се изсмя.
— Естествено, че ще го сториш. Това ми напомня за онази част от „Приключенията на Хъкълбери Фин“, в която Хък вижда как се разбива онзи параход. Той тича при госпожица Уотсън и Вдовицата Дъглас, за да ги извести, и когато едната го пита дали някой е умрял, Хък заявява гордо: „Не, мадам, само един негър.“ В нашия случай може да кажем: „Само един Отрод. Стрелеца уж владееше хипнозата, ала нещо не успя да го хипнотизира.“
Роланд го дари с хладна усмивка, която разкриваше повече зъби от обичайното. Еди я бе виждал и преди и сега бе доволен, че не беше адресирана към него.
— Мислех си, че знаеш какъв е залогът, сай Тед — процеди Стрелеца. — Или може би греша?
Погледите им се срещнаха за миг, след което белокосият мъж сведе очи към земята. В този момент Динки, който явно бе провеждал безмълвно съвещание със Стаили, рече:
— Щом толкова искате Отрод, ще ви намерим. Това не е кой знае какъв проблем. Проблемно обаче може да се окаже идването ни тук. Ако не…
Роланд търпеливо зачака младият човек да довърши изречението си. Когато това не се случи, попита:
— Ако не успеете да дойдете утре, какво искате да сторим? Тед вдигна рамене също като Динки — сякаш го имитираше — и Еди едва се удържа да не се засмее.
— Най-доброто, на което сте способни — рече възрастният мъж. — В долната пещера ще намерите и оръжия. Дузина електрически огнени топки, известни като „сничове“. Няколко автомата от онези, които отрепките наричат „скорострели“. Модел АР-15. Има и други оръжия, но тяхното предназначение не ни е много ясно.
— Едното от тях стреля с лазер и сякаш е излязло от някой фантастичен филм каза Динки. — Мисля, че лъчът му може да унищожи всичко, изпречило се на пътя му, само че или аз съм прекалено тъп, за да го включа, или батерията му е изтощена. — След като каза това, Динки се обърна към белокосия мъж и каза разтревожено: — Петте минути отдавна изтекоха. Трябва да се размърдаме, Тедсгър. Колкото се може по-скоро да си оберем крушите оттук.
— Да. Значи се разбрахме — утре ще се върнем. Навярно дотогава ще сте измислили някакъв план.
— Ние? — Еди беше озадачен. — Ние ли трябва да го измислим?
— Моят план беше да избягам, млади човече. Навремето тази идея ми се струваше дяволски добра. Бягах чак до пролетта на 1960. Тогава ме хванаха и ме върнаха обратно — за което трябва да благодаря на майката на малкия ми приятел Боби. А сега наистина трябва да…
Още една минута, моля каза Роланд и пристъпи към Стаили. Гой продължаваше да гледа в краката си, ала страните му бяха поруменели. И…
„Той трепери — помисли си Сузана. — Като животно в гората, което за пръв път се среща с човешко същество.“
Станли изглеждаше на около трийсет и пет години, но като нищо можеше да е и по-стар; лицето му имаше онзи безгрижно безизразен вид, който Сузана свързваше с психическите отклонения. И Тед, и Динки имаха пъпки, но кожата па Станли беше чиста. Роланд хвана китките на мъжа и се вгледа съсредоточено в него, ала поне в началото трябваше да се задоволи с гледката на тъмните, гъсти къдрици на човечеца.