Тъмната кула

Причината за всичко това се коренеше в околната среда, разбира се — смъртта се излъчваше от самите скали и земята, която ги обкръжаваше. Ако човек искаше да види колко се беше сговнила работата, трябваше само да погледне към Отродите, които бяха в по-ужасно състояние и от бавните мутанти навремето. Естествено, те се скитаха далеч на… имаше ли още югоизток? Добре де, бродеха далеч натам, където през нощта се появяваше едва доловимо червено сияние, и всички казваха, че там нещата били къде-къде по-зле. Пимли не можеше да каже със сигурност дали това бе вярно, но подозираше, че е така. Не поддържаха връзка със земите отвъд Федик и Дискордия, защото те бяха съвсем пусти.

— Искаш ли още? — обърна се Девар-лордът към Финли. — Имам още две-три на челото, които са узрели.

— Не, само искам да ти докладвам, да проверя двукратно видеозаписите и телеметрията и да отскоча до Школата за една бързичък оглед, след което да се прибера, да си взема вана и да се уединя поне за три часа с хубава книга. В момента чета „Колекционерът“ на Джон Фаулс.

— И ти харесва? — възкликна озадачено Прентис.

— Даже много, казвам благодаря. Напомня ми за нашата ситуация тук. Само дето си мисля, че нашите цели са по-благородни, а мотивациите ни — по-извисени от сексуалното привличане.

— Благородни? Така ли ги наричаш?

Финли вдигна рамене, без да каже нищо. Имаха негласно споразумение да избягват темите, свързани с онова, което се случваше в „Синия рай“.

Прентис въведе мъжа с глава на невестулка в кабинета си (изпълняващ функциите и на библиотека), чиито прозорци гледаха към онази част от „Алгул Сиенто“, която наричаха Парка. Когато прекрачваше прага, Финли се приведе (за да не си удари главата в горната част на касата) с несъзнателна грация, без съмнение следствие на дълъг опит. Веднъж Прентис му беше казал (след като бяха обърнали няколко чашки), че навярно от него би излязъл страшен централен играч в Националната баскетболна асоциация.