Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
— Отново имахме късмет и успяхме да се измъкнем невредими — каза замислено Хиеро. Той се беше опрял на един дънер на няколко крачки встрани от огъня. Уморената девойка дремеше, положила глава върху коленете му. Зад дървото се чуваше сънното сумтене на мечока и пръхтенето на лорса. Брат Алдо се беше стопил в горската джунгла преди час, като обеща, че до полунощ ще се върне.
Неочаквано мечокът се размърда, отиде при Хиеро и навря влажен нос в бузата му. Двамата внимателно се вслушваха в шумовете и хаоса от ментални сигнали, идващи отвън. От горските дебри се носеха ужасни звуци. Яростно ръмжене и писък ту се извисяваше, ту беше заглушавано от хрипкаво тръбен рев — като че ли гигантски лъв и бик с големина на скала се бяха вплели в смъртен двубой. В сравнение с тези шумове тръбният зов на Клотц приличаше на бебешко бърборене.
Хората бяха скочили и грабнали оръжие, което би било малко и безполезно срещу горските гиганти. След десетина минути шумът от битката стихна, като остави хората почти оглушели. Отново се чуваха обикновените звуци на нощните джунгли. Успокоените моряци отново седнаха или легнаха близо до огъня. Но Хиеро продължаваше да стои прав, опирайки се на копието си и мислено се вслушваше в обкръжаващата ги неизвестност. Лучара го гледаше разтревожено, разбирайки, че опасността не е преминала.
— Много голям звяр — спокойната мисъл на мечока достигна до свещеника. — Бил е нападнат от друг, още по-голям, който го е ранил. Сега идва насам и е много ядосан. Мисля, че трябва да сме тихи, много тихи!
Хиеро бързо обиколи всички и със знаци им обясни, че трябва да мълчат. Той добре знаеше по своя собствен опит, че на предупреждението на Хърм трябва да се гледа много сериозно. Скоро всички се притаиха между огромните корени на дърветата, стиснали в ръка оръжие и напрегнато впили погледи в тъмнината.
— Той се приближава — съобщи мечокът. — Внимавайте!
„Никак няма да е лесно пътуването през гората,“ мрачно помисли метсианецът. Той беше заслонил Лучара и се опитваше да долови менталното поле на идващото чудовище. Успя и разбра, че примитивният мозък на това същество е обхванат от сляпа ярост заради загубената битка и получената рана. Хиеро се опита да подчини съзнанието му, но не успя. Свещеникът беше чужденец в света на огромните същества и още не можеше да открие ключа към тяхното управление. Той се отипа отново, но замъгленият от болка и ярост мозък пак го отхвърли леко.
— Само брат Алдо може да направи това! — с отчаяние помисли свещеникът.
— Връщам се, близо съм! — неочаквано проблесна в мозъка му ясна мисъл. — Остави съзнанието му, ще се опитам да изменя направлението му.
Сега всеки чуваше приближаването на чудовището. Земята потреперваше от тропота му, а яростното сумтене заглуши всички горски шумове.
— Предай на всички, че трябва да се отдалечат от огньовете — дойде ментално съобщение от стария единадесетник. Хиеро махна с ръка и хората тихо запълзяха в мрака на тропическата нощ. Лучара хвана юздата и поведе Клотц, за да се скрият зад дебело коренище.
Тропотът се усилваше. Животното вече бягаше. Сумтенето прекъсна за малко. След това звярът изрева. Ужасен, вибриращ звук парализира хората, подобно на силна гръмотевица.
След секунда хората го видяха — огромно, титанично същество, подобно на тези, които вероятно са бродили по земята хиляди години преди появяването на човека. Изменението на климата и сляпата игра на генетичните мутации възкреси на планетата гигантски твари и ги противопостави отново на обезкръвената и омаломощена човешка раса. Огромната бъчвовидна глава на чудовището беше снабдена с два чифта саблевидни бивни и се намираше на около двадесет фута над земята. Късият колонообразен врат преминаваше в гигантско туловище. Гъстата сивокафява козина го покриваше и правеше приличащо на обрасла с мъх скала, която обаче стремително се носеше на четири трапецовидни крака. В несигурната светлина от огньовете свещеникът видя кръвотечащи рани по страните на животното и обезумелите му от болка малки очи. Огънят като че ли раздразни чудовището още повече. То се нахвърли на първия, размята настрани горящите клони, след това атакува и втория, като вдигна цял облак от искри и дим. Тъпчейки с дебелите си безформени крака въглените, то ревеше от злоба и болка. Когато реши, че е победил, ненавистният звяр отново побягна, проби оградата и изчузна в нощта. Хората продължиха да стоят стаени в импровизираните си скривалища. Те се вслушваха как звярът се носи през джунглата и тероризира обитателите й с тръбния си рев. След време настъпи тишина.