Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
Свещеникът и мечокът бяха вече достигнали средата на поляната, а предният отряд излизаше от гората, когато отсреща изскочи нещо дълго и гъвкаво, може би не едно, а две-три създания, следващи едно след друго. Те се носеха към колоната с такава висока скорост, че по-късно Хиеро не можеше да опише как изглеждат тия животни. Те преминаха близо до колоната и без да прекъсват стремителния си бяг сграбчиха двама моряци. Никой не успя да им попречи с оръжие — толкова бързо се движеха. Нещастните жертви не успяха да извикат! Чак след миг Хиеро съобрази, че инстинктивно е нанесъл ментален удар, защищавайки се от атакуващите го животни, и затова те леко се отклониха, минавайки покрай него и мечока. Уви, това струваше живота на идващите след тях.
Отрядът спря, хората се скупчиха, изплашени, обезкуражени, нещастни. Хиеро обясни какво се е случило, като пое вината върху себе си. Но Лучара го прекъсна рязко:
— Не говори глупости! Всички съжаляваме, но ти не си виновен! Може би ако не беше подплашил тези твари, нямаше да остане никой жив. Да се помолим за душата на бедните моряци и да продължим.
— Тя е права, мастер Хиеро, тя е права, и ти трябва да го разбереш — кимна капитанът. — Да, екипажът ми намаля на двадесет и пет момчета, но нали сме живи, благодарение на тебе. Разбираме, че правиш всичко, на което си способен, и че нямаш никаква вина.
Брат Алдо го подкрепи.
— Хиеро, аз споделям отговорността за съдбата на хората с теб. Но какво можехме да направим? Аз познавам по-добре джунглата и обитателите й и въпреки това не можах да предвидя нападението на тези животни. Откровено казано, те са ми непознати, и се съмнявам, че са регистрирани в Картотеките на нашия Централен институт. Моля те, овладей се и помни, че ние изключително много се надяваме на теб.
Лицето на свещеника беше мръчно. Той отвърна поглед от злощастната поляна и тръгна напред. Хората мълчаливо го последваха. С всеки изминат час отрядът навлизаше все по-дълбоко във фантастично красивите, но и смъртоносно опасни дебри на горската шир.
Късно вечерта те спряха на голяма поляна между три чудовищно дебели дървета, стъблата на които бяха покрити с едролюспеста сива кора. Моряците издигнаха този път много по-стабилна, шест фута висока ограда от малки дръвчета, като ги почистиха от клони и храсти наоколо. Въпреки това, малко преди разсъмване някаква гигантска глава се издигна над оградата и като на шега отмъкна единия от часовоите. Ужасеният му вик пробуди целия лагер, хората скочиха и грабнаха оръжие да се сражават с неизвестния враг, но напразно — той беше изчезнал в тъмнината, а вторият часовой, втрещен от страх, не можа да обясни нищо.
— Той вече не съществува — каза Хиеро след няколко секунди сондиране. Слава богу, малко се мъчи. Брат Алдо, трябва да направим нещо! Тези нещастници гинат, понеже не могат да предвидят откъде ги дебне опасността и кога и как ще бъде следващата атака. Моето мнение е, че и нощем трябва да даваме дежурство. Един от нас трябва да е постоянно буден, иначе всяка измината миля ще ни струва човешки живот!
Рашиха, че дежурството в първа смяна ще вземат Хиеро и Лучара, а във втора — брат Алдо и мечокът. По двама въоръжени моряци се сменяха на всеки половин час. Тези мерки за безопасност като че ли доведоха до положителни резултати и следващите две нощи пътешествениците спяха необезпокоявани. Но Хиеро имаше предчувствие, че това се дължи повече на късмета им, отколкото на предприетите мерки за сигурност.
На четвъртия ден от горската одисея отрядът внезапно се натъкна на кръстопът. Двете отклонения, и лявото, и дясното водеха към набелязаната цел на маршрута, но едната пътека сочеше право на юг, а другата — на югоизток.
Хората се спряха, за да решат кое отклонение да изберат. Беше станало време за обяд и двучасова почивка. Разчитаха на резервите и на дивеча, който можеше да бъдае уловен почти без да напуснат пътечката. Хиеро, Лучара и няколко моряци имаха арбалети, а дивите животни изобщо не се страхуваха от хората. Това косвено потвърждаваше тезата, че тук хора не са се появявали много дълго време и опровергаваше предположението на Хаймп, че в гората живеят диваци.
Брат Алдо беше объркан. Той се взираше в разделящите се пътечки и учудено потъркваше високото си чело.
— Странно, много странно! Бях тук преди много години, но паметта никога не ми е изневерявала досега! Сигурен съм, че тогава нямаше кръстопът на това място! Подобни пътечки се запазват без изменение със столетия.