Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
Свещеникът упорито гледаше блестящите кутийки пред себе си. Някаква смътна мисъл, неосъзнат спомен, се мяташе в мозъка му като птичка в клетка и не можеше да се измъкне на воля. Той въздъхна, потри слепоочията си с пръсти, и каза:
— И аз не съм видял чак толкова много техни апарати и машини. Така… нека си спомня подред. Първо, мозъчния усилвател и предмета, подобен на компас, който отнех от С’мерг. След това устройството, с което се опитаха да сломят менталната ми бариера, когато ме плениха. Още — оръжие, което наричам светлинна пушка. То стреля с нещо подобно на изкуствени мълнии. Никой от тези предмети не ми прилича на това — той сложи длан върху синкавата повърхност на калъфа. — Интуитивно усещам, че в тях има някаква заплаха. Може би Лучара е права, и ако се опитам да ги отворя, ще последва взрив?
— Аз отивам на мостика — заяви Хаймп и стана да си ходи. — Всяка минута може да се покаже брегът и не искам да се ударя в някоя от тукашните скали.
Хиеро се усмихна и бутна предметите към ръба на масата.
— Не е зле да поспим преди пътешествието. — Той също се надигна.
— Така да бъде — съгласи се брат Алдо. — Но ние, старците, не се нуждаем от много сън, затова аз ще изляза на палубата с любезния ни домакин. Лека нощ, деца мои.
… Хиеро се надигна от ниската койка и стисна глава с длани. Проклятие! Какво трябваше да се сети? Какво трябваше да знае за тези дяволски прибори? Свещеникът отчаяно се взираше в блестящите паралелепипеди. Лучара беше заспала след любовната игра; тя се унасяше в сън бързо и дълбоко, като уморено от игра дете. Хиеро премести поглед към приятелката си и нежно докосна косата й. След това въздъхна, загаси фенера и прилегна.
Разбуди го силен вик: „Земяяяя…“. Сивата предутринна светлина се промъкваше в малкия илюминатор. Хиеро скочи на крака и автоматично погледът му се спря на синкавите прибори, които не бяха помръднали от масата. И в този момент той разбра каква мисъл го мъчеше! Спомни си страшното блато на север и приличащия на компас прибор, който той стъпка! Именно той издаде следите му на Нечестивия. И той говореше. А сега подобни прибори вече три дни бяха на кораба! „Аз, глупакът, безмозъчният червей, сам се напъхах в капана им!“.
Хиеро грабна двата уреда и меча си и изскочи на палубата. Там бяха капитан Хаймп и брат Алдо, които учудено наблюдаваха как Хиеро чупи калъфите с дръжката на меча. Като свърши тази работа и хвърли остатъците във водата, Хиеро си пое дълбоко дъх и разказа на спътниците си за предположението си. Те го изслушаха мълчаливо, но в очите им проблеснаха тревожни пламъчета.
Корабът беше почти до брега. На няколкостотин ярда тъмнеше дивата Южна гора, излязла като че ли от кошмар. Самият бряг не се виждаше, понеже гъсти храсталаци се бяха надвесили над самата вода. Над плътната стена от преплететни клони и листа се издигаха, покрити с черна, кафява, сива или сребристосива кора, стъблата на горските гиганти. Свещеникът вдигна високо глава, за да види как върховете на дърветата се поклащат на немислима височина. Някои от чудовищните дънери бяха по-дебели от дължината на „Морска дева“. Огромни червени и жълти цветове се провесваха надолу и се люлееха между клоните. През капитанския далекоглед Хиеро можеше да разгледа множество по-мънички растения, които бяха заселили всяко свободно място в този многоетажен горски свят. Миризлив, горещ и влажен въздух напълни ноздрите на младежа. Зад него Клотц заудря пода с крака — като че ли беше почувствувал някаква опасност. В отговор се раздаде приглушен от разстоянието рев на някакво горско чудовище, скрито от зелената стена.
— Може ли корабът да се движи по-бързо? — попита свещеникът. — Страх ме е от големи неприятности. Последните три дни вероятно сме били под непрекъснато враже наблюдение, а сме доста близо до контролирания от Нечестивия град Ниана.
— Боя се да не се натъкнем на подводни скали, затова сме вдигнали само половината от платната. Мисля, че няколко минути повече или по-малко не решават проблема. — отговори дребният капитан.
Малкият кораб, окъпан от първите лъчи на изгряващото слънце, бавно пловаше успоредно на зелената стена на джунглите. До пътниците вече ясно достигаха крясъците и чуруликането на безчислените птици, които пърхаха над гората.
На палубата се появи Лучара, готова за слизане. Хиеро промърмори тихо молитва, което леко го успокои, макар че напрежението не го напусна изцяло. Редом до него стоеше брат Алдо. Старият единадесетник беше сложил длани на очите си и дълбоко вдишваше странните миризми.
Внезапно Хиеро стисна кафявото расо на стареца: