Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
Той направи няколко крачки по едната пътечка, като внимателно разглеждаше почвата под краката си. Хората мълчаливо се хранеха и от време на време хвърляха къси погледи към Алдо и Хиеро. На самия кръстопът растеше гигантско дърво, издигнало разкошната си корона над разширяващия се на юг горски триъгълник. До дънера му двамата човека изглеждаха като мравки. Надвисналият отгоре безкраен свод от зеленина пазеше хората от силното обедно слънце. Беше сравнително тихо. Могъщият лес дремеше в пронизана от зеленикава светлина тишина, която беше нарушавана само от птичите трели.
Алдо се върна обратно. Той все още гледаше под краката си.
— Ако никой не възразява, ще тръгнем по южната пътека. Това направление е дори по-изгодно за нас, отколкото старата — югоизточната пътека; така ще излезем право на границата на пустинята. Продължавам обаче да се чудя откъде се е получило тук това разделяне. Хора не са я ползували, а животните не могат да оформят голяма пътека.
Моряците станаха и след малко отрядът пресече невидимата граница, зад която се простираше горското царство на Вайлъ-рии. Но засега никой от пътешествениците, които равномерно вървяха на юг, не знаеше това.
Няколко мили пътеката минаваше през равна местност. Само където срещаше големи дървета ги заобикаляше. След два часа обаче Хиеро забеляза някои изменения и вдигна ръка, за да спре колоната. Алдо, Хаймп и Лучара също отидоха при него.
— Значи ти също видя разликите — каза старецът. — Какво мислиш за тях?
— Ние вървим надолу — най-вероятно по полегата речна долина. Дървесните видове са същите, но почвата е покрита главно с мъх и папрати. Пръстта като че ли не е по-влажна, но въздухът е по-задушен. Срещаме много по-малко животни, и то само от видовете, които живеят по дърветата. Не виждам никакви следи от едри животни, нито изпражнения, нито кичури — отговори Хиеро.
— Така е, момчето ми. Но има и друго нещо; усещам ментална сянка, нещо смътно и неопределено. Твоят мозък в много отношения е по-силен от моя. Опитай се да откриеш причината. Но бъди много внимателен!
Хиеро се огледа наоколо. Огромните стъбла ограничаваха зрителното поле на няколко ярда разстояние, а отгоре надвисваше непроницаемият таван от зеленина. Той затвори очи, опря се на копието си и започна методично да изследва менталните излъчвания в джунглата.
Той докосна съзнанието на много дребни животинки — змии и жаби — в корените на дърветата, гущери, които се катереха по кората или клоните, птици, които бяха на различни места из короната. Все по-широко и надлъж разстилаше той своята ментална мрежа в търсене на чужд разум. Скоро разбра, че на няколко мили разстояние няма следи от съзнание, равностойно на неговото. След това започна да стяга клетките на менталната мрежа и да проверява близката околност за евентуален вражи разузнавач.
Внезапно свещеникът трепна. Той не беше открил мисъл, присъща на съзнанието на човек, лемут, разумно животно като Хърм или представител на народа на бентовете. Но тренираният му мозък на телепат усети, че някой го следи, че е до него! И ето, пред мисления му взор започна бавно да се появява лицето на следящия го. Това беше жена!
Удължено лице със закръглена брадичка, изящни уши, почти скрити зад воал от кора — то беше прекрасно, но косата, ако това действително беше коса? Кичурите бяха плътни, покриващи главата като шлем и повече приличаха на пера. Тези странни кичури потрепваха и като че ли водеха свой собствен живот. А какви очи! Приличаха на бадем, с вертикални зеници, които излъчваха зелено опалово сияние! Никоя от познатите раси хора нямаше подобни очи. Бледата гладка кожа и странната коса също имаха зеленикав оттенък, като че ли самата гора беше поставила изумрудения си печат върху това същество.
Ясно беше, че отрядът е наблюдаван. Странното и прекрасно създание ги виждаше, и макар че Хиеро не можеше да установи ментален контакт, беше уверен, че удивителните очи следят него и спътниците му. А също така, че му е било позволено да види женското лице. В момента, когато тази догадка прониза мозъка му, изображението изчезна като пукнат сапунен мехур. Но Хиеро се додещаше, че наблюдението не е прекъснато.
Свещеникът се върна към спътниците, които го наобиколиха в тесен кръг.
— Чувствувам, че си открил нещо интересно — развълнувано каза Алдо.
— Нещо, или по-точно някой — отговори свещеникът. — Наблюдавани сме непрекъснато, но аз не мога да открия прояви на разумна мисловна дейност и да встъпя в двустранен контакт. Това много ме учудва. Даже зад менталната бариера, създавана от апаратите на Нечестивия, аз напипвах чуждия разум, макар че не можех да вляза в него. А тук е нещо съвсем друго…